Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Каква е целта на Патерсън според теб?

– Времето ще покаже. Срещите ти добре ли минаха?

– Да – отвърна Робин и за да се отвлече от мисълта за миниатюрната си нова стая под наем и студентската двойка, която я бе развела наоколо с коси погледи към тази вече странна зряла жена, идваща да живее с тях, каза: – В чантата отзад има бисквити. Чай няма, съжалявам, но може да спрем по път, ако искаш.

Термосът й бе останал в къщата в Албъри Стрийт, едно от нещата, които забрави да си прибере, когато се отби там в отсъствието на Матю.

– Благодаря – промърмори Страйк без особен ентусиазъм. Чудеше се дали това, че отново е донесла нещо за хапване въпреки обявеното му решение да мине на диета, не е ново доказателство за бременността на съдружничката му.

Телефонът на Робин зазвъня в джоба й. Тя го пренебрегна. Два пъти тази сутрин я бяха търсили от един и същ непознат номер и тя се боеше, че може да е Матю, който, като се е оказал блокиран, е взел телефон от някого.

– Няма ли да отговориш? – попита Страйк, като погледна бледия й изострен профил.

– Ъъ... не и докато шофирам.

– Искаш ли аз да се обадя.

– Не – твърде бързо изрече тя.

Мобилният телефон спря да звъни, но почти веднага започна отново. Повече от убедена, че е Матю, Робин извади телефона от джоба на якето си и каза:

– Мисля, че знам кой е и не искам да говоря с този човек точно сега. Щом затвори, би ли го прехвърлил на беззвучен режим?

Страйк взе апарата.

– Обаждането е прехвърлено от номера ни в офиса. Ще го включа на говорител – услужливо предложи Страйк, защото античният ленд роувър нямаше дори работещ радиатор, какво оставаше за блутут. Направи го и приближи телефона до устата й, за да може да бъде чувана през тракането и ръмженето на старата бойна машина.

– Ало, Робин е. Кой се обажда?

– Робин? А не си ли Вениша? – изрече глас с уелски изговор.

– Господин Уин, вие ли сте? – попита Робин с очи, приковани към пътя, докато Страйк държеше телефона пред нея.

– Да, гадна малка кучко, аз съм.

Робин и Страйк се спогледаха стъписани. Нямаше го вече Уин, мазния сладострастник, решен да очарова и впечатлява.

– Получи си онова, което целеше, а? Фръцкаше се нагоре-надолу по коридора и си вреше циците където не бяха желани. „О, господин Уин“ – имитира я той в стила на Матю с изтънен идиотски глас. – „О, посъветвайте ме, господин Уин, с благотворителност ли да се заема, или с политика? Я да се наведа още повече над бюрото ви, господин Уин.“ Колко мъже си вкарала в капана по този начин, докъде си готова да стигнеш...

– Имате ли да ми кажете нещо, господин Уин? – прекъсна го Робин, като приказваше високо. – Защото, ако звъните само за да ме оскърбявате...

– О, имам много какво да ти кажа, адски много! – кресна Уин. – Ще си платиш за онова, което ми стори, госпожице Елакот. Ще си платиш за вредата, причинена на мен, няма да се измъкнеш лесно. Ти наруши закона в онази служба и ще се срещнем с теб в съда, ясно ли ти е? – Вече беше почти в истерия. – Ще видим как въздействат номерцата ти на съдия. Ще ми се разкарва тя под носа с това голямо деколте. „Олеле, май прегрях!...“

В периферията на полезрението на Робин се появи бяла светлина и тя виждаше пътя пред себе си като в тунел.

– Не! – кресна тя, вдигна длани от кормилото и пак ги пусна върху него със засилка. Ръцете й се тресяха чак до раменете. Беше същото онова „Не!“, което бе отправила към Матю, и то с такава ярост, че по същия начин застави и Герайнт Уин да млъкне.

– Никой не ви е принуждавал да ми милвате косата и да прекарвате ръка по гърба ми, нито да ми оглеждате гърдите, господин Уин. Това не съм го искала, макар явно да ви е приятно да си мислите, че е било така...

– Робин! – обади се Страйк, но тя му обърна точно толкова внимание, колкото на скърцането на старото шаси, и игнорира също така внезапния въпрос на Герайнт:

– Кой е при теб? Страйк ли беше това?

– Вие сте влечуго, господин Уин, крадливо влечуго, което е присвоявало от благотворителна фондация, и не само съм доволна, че имам сведения срещу вас, а и на драго сърце ще разкажа пред света как размахвате снимки на покойната си дъщеря, докато надничате в деколтетата на млади жени...

– Как смееш! – ахна Уин. – Няма ли граници за теб... да споменаваш Рианон! Всичко ще излезе наяве, семейството на Самюъл Мурапе...

– Майната ви и на вас, и на проклетите ви вражди! – викна Робин. – Вие сте един перверзен, крадлив...

– Ако няма какво друго да кажете, господин Уин, предлагам да го изразите в писмена форма – намеси се и Страйк на висок глас към телефона, докато Робин, вече напълно не на себе си, крещеше обиди срещу Уин от разстояние.