Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Напълно сигурна ли си, че това е тя? – попита Страйк.

– Да, разбира се – отвърна Теган. – Всички много се радвахме за нея. Добро момиче беше.

Тя отново хвърли поглед към часовника си.

– Съжалявам, почивката ми свърши. Трябва да вървя.

– Само още един въпрос – каза Страйк. – Колко добре познаваха братята ти семейство Найт?

– Много добре – отговори Теган. – Момчетата бяха в различни училища, но се бяха сближили при работата в имота на Чизъл.

– С какво се занимават братята ти сега, Теган?

– Пол е управител на ферма край Ейлсбъри, а Дан е в Лондон, работи като озеленител. Защо записвате това? – попита тя, за пръв път разтревожена от бележките, които Страйк си водеше. – Не бива да казвате на братята ми, че съм говорила с вас! Много ще се ядосат, ако разберат, че съм разправяла какво ставаше в къщата.

– Нима? А какво ставаше там?

Теган несигурно започна да мести поглед между Робин и Страйк.

– Вие вече знаете, нали?

Когато нито Робин, нито Страйк отговориха, тя каза:

– Вижте, Дан и Пол помагаха само за транспортирането. Товареха ги и толкова от тях. Пък и тогава си беше законно.

– Кое беше законно? – попита Страйк.

– Със сигурност знаете – повтори Теган. – Някой се е разприказвал, нали? Джими Найт ли? Неотдавна се беше върнал, обикаляше наоколо, искаше да говори с Дан. Но бездруго всички местни знаеха. Уж беше тайна, но всички бяхме наясно за Джак.

– Какво за него? – не се отказваше Страйк.

– Ами... че той ги майстори бесилките.

Страйк прие информацията, без и окото му да трепне. Робин не беше сигурна, че е запазила неутрално изражение.

– Но вие вече го знаехте това, нали? – попита Теган.

– Да – отвърна Страйк, за да я успокои. – Знаехме го.

– Не се и съмнявах – рече облекчена Теган и се плъзна без никаква грация от стола си. – Но ако видите Дан, не ме издавайте, че съм го казала. Той е същият като мама: „Малко казвай и малко ядове ще береш“. Вижте, никой от нас не смята, че имаше нещо нередно в това. Мен ако питате, за страната ще е по-добре, ако се приеме смъртното наказание.

– Благодарим ти, че се срещна с нас, Теган – каза Страйк. Тя се изчерви леко, като стисна ръката му, а после тази на Робин.

– Моля, няма защо – отвърна и като че не бързаше да се раздели с тях. – Ще останете ли за състезанията? Кафявата пантера ще участва в гонката в два и половина.

– Може би – отвърна Страйк. – Имаме да убием малко време преди следващата ни среща.

– Заложила съм десетачка на Кафявата пантера – сподели Теган. – Ами... довиждане тогава.

Беше се отдалечила на няколко крачки, когато се обърна и се върна при Страйк с още по-поруменяло лице.

– Може ли да си направя селфи с вас?

– Ъъ... – запъна се Страйк, като избягваше да срещне погледа на Робин. – По-добре не, ако не възразяваш.

– А може ли автограф тогава?

Като реши, че това е по-малката от двете злини, Страйк драсна подписа си на салфетка.

– Благодаря.

Стиснала салфетката си, Теган най-после си отиде. Страйк изчака, докато тя влезе в бара, преди да се обърне към Робин, която вече издирваше информация в телефона си.

– Преди шест години – прочете тя от екрана – е излязла директива на Европейския съюз, забраняваща на страните членки да експортират оборудване за мъчения. Дотогава износът в чужбина на британски бесилки е бил напълно легален.

„Говори така, че да те разбирам.“

– „Действах в рамките на закона и в съгласие със съвестта си“ – цитира Страйк лаконичното изявление на Чизъл по време на обяда им в „Пратс“. – Така е и било. Никога не е крил, че е за смъртното наказание, нали? Вероятно е осигурявал дървения материал от своите гори.

– Както и работно пространство за Джако Кент. Тъкмо затова Джако е предупредил Раф да не влиза в хамбара, като е бил дете.

– И вероятно са си делили печалбата.

– Чакай – продума Робин, като си припомни какво бе крещяла Флик след колата на министъра във вечерта на приема за параолимпийците. – „Той е поставял коня на тях“... Корморан, мислиш ли, че...

– Да, така мисля – отвърна Страйк, чиито мисли бяха в унисон с нейните. – Последното, което ми каза Били в болницата, беше „Мразех да поставям коня на тях“. Дори насред пристъп на психоза Били е бил способен да издълбае съвършен релеф на Коня от Уфингтън в дърво... Джако Кент е карал синовете си да го изобразяват на дрънкулки за туристи и на бесилките за износ. Добър семеен бизнес е въртял, а?