Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Тя взе корковата тапа от бутилката с шампанско и започна да я върти между пръстите си, като си припомни друга тапа, онази, запазена от двайсет и първия й рожден ден, за който Матю се бе върнал у дома от университета с компания от нови приятели. Сред тях бе и Сара. В ретроспекция тя разбираше, че родителите й бяха искали да й организират голямо тържество за рождения ден като компенсация, че очакваното от тях празненство за дипломиране нямаше да се състои.

Страйк се бавеше. Вероятно Изи му изсипваше всички подробности сега, когато същината на изнудването им бе известна или пък, помисли си Робин, просто искаше да го задържи на телефона.

Изи не е неговият тип обаче.

Мисълта я стъписа леко. Почувства се неловко, че я е допуснала в главата си, и още по-неловко, когато тя бе изместена от друга.

Всичките му предишни приятелки са красиви. Изи не е.

Страйк привличаше забележително хубави жени предвид, общо взето, мечешката му външност и косата му, която бе дочула сам да описва като „срамни косми върху череп“.

Бас ловя, че изглеждам отблъскваща , беше следващата мисъл на Робин. Още сутринта се бе качила в ленд роувъра бледа и с подпухнало лице, а оттогава доста бе поплакала. Обмисляше дали има време да прескочи до дамската тоалетна и поне да се среши, когато зърна Страйк да се връща към нея, хванал във всяка ръка еленски бургер и захапал талон за залог.

– Изи не вдига – съобщи той през стиснати зъби. – Оставих й съобщение. Грабвай единия бургер и да вървим. Току-що заложих десетачка на Кафявата пантера и в двете посоки.

– Нямах представа, че си падаш по залагане – каза Робин.

– Не си падам – отвърна Страйк, като извади талона измежду зъбите си и го пъхна в джоба, – но днес се чувствам късметлия. Хайде, да идем да гледаме надбягването.

Страйк се обърна и закрачи, а Робин дискретно мушна тапата от шампанско в джоба си.

– Кафявата пантера – избъбри Страйк с пълна уста, вече започнал бургера си, докато се приближаваха към пистата. – Само дето не е кафяв, нали? С черна грива е, така че е...

– Кестеняв, да – кимна Робин. – Да не би да си разочарован, че не е и пантера?

– Просто се опитвам да намеря логика. Онзи жребец, който открих онлайн, беше алест, не бял.

– Не сив, искаш да кажеш.

– О, по дяволите – изпъшка Страйк с досада, но и развеселен.

„Чудя се колцина биха стигнали дотам, кои биха имали куража да го сторят.“

Кафявата пантера се класира втори. Похарчиха печалбата на Страйк в палатките за храна и кафе, като убиваха часовете дневна светлина, докато не стана време да се отправят към Улстоун и към долчинката. В гърдите на Робин се надигаше паника всеки път, щом си помислеше за инструментите в багажника на ленд роувъра и за тъмната падина, обрасла с коприва, но Страйк я разсейваше, било преднамерено или не, с упорития си отказ да обясни как се връзваха свидетелските показания на Дела Уин и Рафаел Чизъл и какви изводи си бе направил от това.

– Мисли – настояваше той. – Просто мисли.

Но Робин бе изтощена и по-лесно й бе просто да го подтиква да обясни, докато пиеха кафета, на които изгубиха бройката, и ядяха сандвичи, като през цялото време се наслаждаваха на тази необичайна интерлюдия в професионалния им живот, защото тя и Страйк никога преди не бяха прекарвали часове наред заедно освен в кризисни моменти.

Но докато слънцето се приближаваше към хоризонта, мислите на Робин все по-настойчиво се стрелкаха към долчинката и неизбежно караха стомаха й да прави малко задно салто. Като забеляза все по-продължителните й тревожни мълчания, Страйк за втори път й предложи тя да остане в ленд роувъра, докато той и Баркли копаят.

– Не – отсече Робин. – Не съм дошла да седя в колата.

Отне им три четвърти час да стигнат до Улстоун. Цветът бързо се оттичаше от небето на запад, докато за втори път се заспускаха в Долината на Белия кон, и когато стигнаха обекта на пътуването си, няколко мъждиви звезди се бяха появили в прашносивото небе. Робин насочи ленд роувъра по обраслата пътека, водеща към Стеда Котидж, и колата се заклати и заподскача през дълбоки бразди, заплетени трънаци и жилави бурени към по-гъстия мрак заради надвисналия балдахин от клони.

– Гледай да стигнеш колкото е възможно по-напред – инструктира я Страйк и погледна часа на телефона си. – Баркли трябва да паркира зад нас. Вече би трябвало да е тук. Казах му да дойде в девет часа.