Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Не.

– Добре че поне имам това. – И Страйк извади от джоба си „Туикс“, отвори го и й даде половината. Тя я взе нацупено, с което го развесели.

Никой не проговори, докато не свършиха да ядат. Тогава Страйк заяви вече с по-голяма сериозност:

– Тази вечер е много важна. Ако няма нищо заровено в розово одеяло на дъното на долчинката, цялата история с Били е приключена: въобразил си е удушаването, ще знаем, че сме му дали душевен покой и ще се опитам да докажа теорията си за смъртта на Чизъл, без да съм обременен от разсейващи мисли, без да се тревожа къде се вмества едно мъртво дете и кой я е убил.

– Или него – припомни Робин на Страйк. – Ти каза, че Били не е сигурен за пола.

В мига, щом го изрече, в необузданото й въображение изникна мъничък скелет, увит в изгнилите останки от одеяло. Възможно ли бе вече да се разпознае дали трупчето е на момиче, или на момче? Щеше ли да има шнола, връзка за обувка, копчета, кичур дълга коса?

Дано няма нищо , помисли си. Господи, дано няма нищо там.

Но гласно попита:

– Ами ако има нещо... някой... заровен в долчинката?

– Тогава теорията ми ще е погрешна, защото не виждам как удушено дете в Оксфордшър се вмества във всичко, което ти споменах дотук.

– Не е задължително да е така – логично възрази Робин. – Може да си прав за убиеца на Чизъл, а това тук да е съвършено отделно...

– Не – отсече Страйк и поклати глава. – Твърде голямо съвпадение е. Ако има нещо заровено в долчинката, то трябва да се свързва с всичко друго. Единият брат става свидетел на убийство като дете, другият изнудва човек, убит двайсет години по-късно, като детето е заровено в имота на Чизъл... Ако има дете в долчинката, то се вмества някъде. Но аз се обзалагам, че няма нищо там. Ако мислех сериозно, че има заровен труп, щях да убедя полицията да свърши тази работа. Тази вечер всичко се прави заради Били. Обещах му.

Седяха и гледаха как пътеката постепенно се изгуби от поглед в тъмнината, а Страйк току поглеждаше телефона си.

– Къде се дяна проклетият Баркли... А!

Зад тях по пътеката светнаха фарове. Баркли удари спирачките на стария голф и изключи фаровете. В страничното си огледало Робин видя силует да слиза от колата и когато стигна до прозореца откъм Страйк, се превърна в Баркли в плът и кръв. Носеше сак с инструменти също като този на детектива.

– Здрасти – изрече лаконично. – Хубава нощ за разкопаване на гробове.

– Закъсня – отбеляза Страйк.

– Да бе, знам. Току-що ми се обади Флик. Реших, че ще ви е интересно да чуете какво имаше да каже.

– Качи се отзад – предложи Страйк. – Ще ни разправиш, докато чакаме. Нека минат още десет минути, та да се стъмни напълно.

Баркли се настани на задната седалка на ленд роувъра и затвори вратата. Робин и Страйк се извърнаха на местата си, та да разговарят с него.

– И тъй, обади ми се тя и надуваше гайдата...

– На английски, моля.

– Добре де, ревеше. Посрала се беше от страх. Полицията отишла днес у тях.

– Крайно време беше – промърмори Страйк. – И?

– Претърсили банята и открили бележката на Чизъл. Разпитвали я.

– Какво обяснение е дала, че е у нея?

– Не го сподели с мен. Искаше само да знае къде е Джими. Направо не беше на себе си. Все повтаряше: „просто кажи на Джими, че я взеха, той ще се сети за какво говоря“.

– А ти знаеш ли къде е Джими?

– Идея си нямам. Видях го вчера и не спомена да има планове, но ми каза, че ядосал Флик, като я попитал за номера на Боби Кънлиф. Метнал е око на младата Боби – ухили се Баркли към Робин. – Флик му отвърнала, че го няма, и настояла да узнае защо той проявява такъв интерес. Джими обяснил, че искал да покани Боби на събрание на Реалната социалистическа партия, но Флик не е чак толкова тъпа все пак.

– Дали е проумяла, че аз съм подала сигнала до полицията? – попита Робин.

– Още не – отвърна Баркли, – в паника е.

– Добре – каза Страйк и примижа към малкото от небето, виждащо се през листата над главите им. – Мисля, че трябва да започваме. Вземи тази чанта до теб, Баркли. Вътре имам инструменти и ръкавици.

– Как ще копаеш с тоя твой крак? – попита Баркли скептично.

– Сам няма да се справиш – отговори Страйк, – би се наложило до утре вечер да киснем тук.

– Аз също ще копая – заяви решително Робин. Усещаше се по-смела след уверенията на Страйк, че надали ще открият нещо в долчинката. – Подай ми ботушите, Сам.

Страйк вече вадеше фенерче и бастун от сака си.

– Дай аз да го нося – предложи Баркли и се раздаде тракане на тежки метални инструменти, когато той преметна сака на Страйк през рамо заедно със собствения си.