Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Тримата поеха по пътеката, като Робин и Баркли съобразяваха крачката си с тази на Страйк. Той самият се движеше предпазливо, насочил лъча от фенерчето към земята и често използващ бастуна и за да се подпира на него, и за да разчиства препятствия по пътя си. Меката земя правеше стъпките им почти безшумни, затова пък в тихата нощ тракането на инструментите, носени от Баркли, се чуваше още по-силно. Невидими животинки бягаха от гигантите, нахлули в тяхната пустош, а откъм Чизъл Хаус се раздаде кучешки лай. Робин си припомни норфъкския териер и се надяваше той да не е пуснат свободно.

Когато стигнаха до просеката, Робин видя, че нощта бе превърнала паянтовата малка къща в колиба на вещица. Лесно бе човек да си въобрази фигури, притаени зад прозорците с напукани стъкла, но тя се смъмри, че ситуацията бе достатъчно плашеща и без да си представя нови ужаси. Баркли пусна инструментите с глухо тупване на земята на ръба на долчинката и отвори циповете на двата сака. На светлината на фенерчето Робин видя разнообразен набор от инструменти: кирка, мотика, два кози крака, вила, малка брадва и три лопати, като едната беше заострена. Имаше и няколко чифта градински ръкавици.

– Да, това би трябвало да ни свърши работа – каза Баркли, като примижа към тъмната падина под тях. – Първо трябва да разчистим, преди да имаме шанс да разкопаем земята.

– Именно – отвърна Робин и посегна към чифт ръкавици.

– Сигурен ли си, че е разумно, шефе? – попита Баркли Страйк, който направи същото.

– Поне коприва мога да скубя – отвърна раздразнено Страйк.

– Донеси брадвата, Робин – каза Баркли, като хвана кирката и козия крак. – Някои от тези храсти трябва да бъдат сечени.

Тримата с хлъзгане и препъване се спуснаха по стръмния склон на долчинката и се заловиха за работа. В продължение на близо час сечаха жилави клони и изтръгваха коприви, като от време на време си разменяха инструментите или се качваха догоре да вземат други.

При все засилващия се нощен хлад Робин скоро плувна в пот, докато отстраняваше пласт след пласт растителност. Страйк, от друга страна, посвещаваше значителна енергия да се преструва, че продължителното навеждане и залитането по хлъзгавия и неравен терен не причинява болки в крака му. Тъмнината прикриваше гримасите му и той предпазливо изглаждаше физиономия, когато Баркли или Робин включеха фенерчето, за да проверят докъде са стигнали.

Физическата активност помогна на Робин да се отърси от страха какво би могло да лежи скрито под краката им. Може би така беше в армията, каза си тя: тежките усилия и чувството, че ги споделяш с другари, ти помагаха да се фокусираш върху нещо друго, а не какви ужасии ти вещае бъдещето. Двамата бивши войници вършеха задачата си методично и без оплаквания с изключение на някоя и друга ругатня, когато попаднеха на особено упорито коренище или когато клон закачеше дрехите им и ги одраскваше.

– Време е да копаем – обяви Баркли най-сетне, когато вече бяха разчистили достатъчно дъното на падината. – Излизай вече оттук, Страйк.

– Ще започна, после Робин ще ме смени – каза Страйк. – Върви горе – обърна се към нея. – Почини си, дръж стабилно фенерчето да ни светиш и ми подай вилата.

Това, че беше израснала с трима братя, бе дало на Робин полезни уроци относно мъжкото его и кога да си спестява борби. Макар да бе убедена, че нареждането на Страйк беше продиктувано повече от гордост, отколкото от разум, тя все пак се подчини, изкачи се до ръба на падината, за да приседне там и да осветява терена пред тях, докато работеха, а от време на време да подава долу различни инструменти, с които да отместват камъни и да разбиват особено твърда почва.

Бавна работа беше. Баркли копаеше три пъти по-бързо от Страйк, който се бореше отчаяно, особено когато натискаше лопатата със заострения връх със стъпало и трябваше или да разчита на протезата да поеме цялата му тежест на тази неравна земя, или да натиска с нея и да търпи силната болка при съпротивата на твърдия метал. Робин виждаше всичко това и минута след минута отлагаше да се намеси, докато от устата на Страйк не се откъсна приглушено „мамка му“ и той не се преви одве с болезнена гримаса.

– Искаш ли вече аз да поема? – предложи тя.

– Май ще трябва – дойде отговорът му, процеден през зъби.

Той се изкатери от долчинката, като се мъчеше да не се отпуска повече върху протезата си, взе фенерчето от слизащата надолу Робин и го насочи към мястото на разкопаването, а краят на отрязания му крак пулсираше от болка, защото, както подозираше Страйк, се беше протрил.