Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Джими придърпа Флик към себе си и я целуна по темето.

– Да, бива си я – усмихна се Флик с искрена сърдечност и обви ръка около кръста на Джими. – Ела на следващия ни купон, Боби.

– Да, може – отвърна Боби Кънлиф, дъщерята на профсъюзния деятел, сбогува се с тях и си проби път през коридора към студеното стълбище.

Дори видът и вонята на един от облечените в черно тийнейджъри, който повръщаше обилно до самия вход, не можаха да потушат тържествуването на Робин. Неспособна да чака, тя прати на Страйк снимката с бележката на Джаспър Чизъл, докато вървеше бързо към автобусната спирка.

„Мога да ви уверя, че сте изцяло на погрешна следа, госпожице Уест.“

Страйк беше заспал с дрехите и несвалена протеза върху покритото легло в мансардната му спалня. Картонената папка, съдържаща всичко, отнасящо се до случая „Чизъл“, лежеше на гърдите му и леко се повдигаше и снижаваше при хъркането му, докато той сънуваше, че вървят хванати за ръце с Шарлот през празната Чизъл Хаус, която бяха купили заедно. Висока, стройна и красива, тя вече не беше бременна. Зад нея се стелеше аромат на „Шалимар“ и черен шифон, но взаимното им щастие се изпаряваше във влажния студ на занемарените помещения, през които минаваха. Кое ли бе подсказало безразсъдното донкихотовско решение да купят тази обвеяна от течение къща с лющещи се стени и висящи от тавана жици?

Силният звън за пристигнало съобщение изтръгна Страйк от съня му. За част от секундата той регистрира факта, че е сам в таванската си стая, нито собственик на Чизъл Хаус, нито любовник на Шарлот Рос, преди да потърси опипом телефона, върху който бе легнал, напълно убеден, че ще зърне есемес от Шарлот.

Сбъркал беше: когато се втренчи неразсънен в екрана, зърна там името на Робин, при това беше един през нощта. Забравил за момент, че тя беше на купон у Флик, той се изправи забързано до седнало положение, при което папката върху гърдите му се плъзна и страниците се разпиляха по дъските на пода, докато Страйк примижа срещу снимката, пратена му току-що от Робин.

– Да му се не види.

Без да обръща внимание на бъркотията от бележки в краката си, той й позвъни.

– Здравей! – изрече Робин тържествуващо на фона на безпогрешните шумове от нощен лондонски автобус: тракането и гърменето на двигателя, стърженето на спирачки, лекото подрънкване на камбанката и задължителния пиянски смях – в случая на група млади жени.

– Как го постигна това, по дяволите?

– Аз съм жена – отвърна тя. Той отгатна по гласа й, че се усмихва. – Знам къде се крият неща, като не искаш никой да ги намери. Мислех, че спиш вече.

– Къде си? В автобус ли? Слизай веднага и хвани такси. Ще го пишем на сметката на Чизъл, ако вземеш фискален бон.

– Няма нужда...

– Прави каквото ти се казва! – повтори Страйк малко по-агресивно, отколкото бе възнамерявал, защото, макар да бе извоювала голяма победа, също така бе претърпяла наръгване с нож, когато се бе озовала сама на улицата късно през нощта преди една година.

– Добре, добре, ще взема такси – съгласи се Робин. – Прочете ли бележката на Чизъл?

– В момента я гледам – каза Страйк и превключи на високоговорител, така че да може да чете бележката на Чизъл и едновременно да говори с нея. – Дано си я оставила пак там, където си я намерила.

– Да, прецених, че така ще е най-добре.

– Категорично. И къде точно...

– В дамска превръзка.

– Божичко – възкликна стъписан Страйк. – Никога не би ми хрумнало...

– Така е, нито на Джими и Баркли им е хрумнало – потвърди Робин самодоволно. – Разчиташ ли какво пише най-отдолу? Онова, дето е на латински?

Като примижа срещу екрана, Страйк преведе:

– „Аз мразя и обичам. Защо го правя, би могло да се попита? Не знам. Просто го чувствам и това ме разпва на кръст...“ Отново Катул. Прочуто негово стихотворение.

– В университета ли си учил латински?

– Не.

– А как тогава...

– Дълга история – отвърна Страйк.

Всъщност историята за умението му да чете на латински изобщо не беше дълга, просто (за повечето хора) необяснима. Не му се щеше да я разправя посред нощ, нито имаше желание да обяснява, че Шарлот бе изучавала Катул в Оксфорд.

– „Аз мразя и обичам“ – повтори Робин. – Защо му е било на Чизъл да записва това?

– Защото го е изпитвал, да речем – предположи Страйк.

Устата му бе пресъхнала. Беше пушил твърде много, преди да заспи. Изправи се, като усещаше тялото си болезнено и сковано, и като внимателно избягваше листовете по земята, тръгна с телефона в ръка към мивката в съседната стая.