Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Седни на стъпалото – каза той и му бе неприятно да направи дори това предложение.

– Не – отвърна тя и задиша дълбоко. – Просто ме отведи до „Франкос“ и можеш да си вървиш.

Продължиха напред.

Оберкелнерът бе самата загриженост: беше очевидно, че Шарлот не е добре.

– Сестра ми дойде ли?

– Още не – отвърна тревожно оберкелнерът и също като Хенри Дръмънд и Лусинда впери поглед в Страйк да поеме отговорността за този смущаващ и нежелан проблем.

Само минута по-късно Страйк седеше на мястото на Амилия на масата за двама до прозореца, а келнер им донесе бутилка с вода. Шарлот още дишаше дълбоко и оберкелнерът дотича да постави панерче със солети помежду им, като предположи колебливо, че Шарлот може да се почувства по-добре, ако хапне нещо, но също така посъветва Страйк да му даде знак в мига, щом прецени, че трябва да се повика линейка.

Най-накрая бяха оставени на мира. Въпреки това Страйк продължаваше да мълчи. Възнамеряваше да си тръгне веднага щом цветът й се подобреше или сестра й пристигнеше. Около тях добре облечени клиенти похапваха паста и пиеха вино в изискания интериор с дърво, кожа и стъкло, с черно-бели гравюри върху тапетите с геометричен десен в червено и бяло.

– Мислиш си, че аз съм го нагласила – отрони Шарлот отново.

Страйк не каза нищо. Следеше за появата на сестрата на Шарлот, която не бе виждал от години и която несъмнено щеше да е неприятно изненадана да ги види двамата заедно. Може би щеше да последва друга кавга с процедени неприятни реплики, скрита от останалите посетители, при която щяха да бъдат отправени нови упреци за неговия характер, произход и мотивите му да придружи своята богата, бременна и омъжена бивша приятелка до масата й в ресторанта.

Шарлот взе една солета и започна да я яде, като го наблюдаваше.

– Наистина не знаех, че ще си там днес, Корм.

Той не й повярва и за секунда. Срещата в Ланкастър Хаус бе случайна: той забеляза шока в очите й, когато погледите им се срещнаха, но днешното им виждане не бе непреднамерено. Ако не съзнаваше, че е невъзможно, би предположил дори осведоменост от нейна страна за скъсването с приятелката му сутринта.

– Ти не ми вярваш.

– Няма значение – каза той, като все още оглеждаше улицата за Амилия.

– Бях стъписана, когато Лусинда спомена, че си там.

Друг път. Изобщо не би споделила с теб кой е в кабинета. Вече си знаела.

– Често ми се случва напоследък – упорстваше тя. – Наричат ги контракции Бракстън Хикс. Мразя да съм бременна.

Той разбра, че не е прикрил първата си мисъл, когато тя се наведе напред и промълви:

– Знам какво си мислиш. Не съм се отървала от нашето. Не съм.

– Не започвай, Шарлот – каза Страйк с усещането, че твърдата почва под него започва да се напуква и размества.

– Изгубих го...

– Няма да слушам това отново – отсече той с предупредителна нотка в гласа си. – Тъпо е да се връщаме към неща отпреди две години. Не ме е грижа.

– Направих си тест в дома на майка ми...

– Казах, че не ме интересува!

Той искаше да си тръгне, но сега тя бе дори още по-бледа, устните й трепереха и се взираше в него с до болка познатите зелени очи с ръждиви точици в тях, в които проблеснаха сълзи. Издутият корем все така не изглеждаше част от нея. Той не би се изненадал, ако тя повдигнеше тениската си, за да покаже възглавничка отдолу.

– Иска ми се да бяха твои.

– Да му се не види, Шарлот...

– Ако бяха твои, щях да съм щастлива от предстоящото.

– Не ми ги пробутвай тия. И ти като мен не искаше деца.

Сълзите вече течаха по бузите й. Тя ги избърса със силно треперещи пръсти. Един мъж на съседната маса се преструваше, че не поглежда към тяхната. Винаги остро долавяща ефекта, който упражняваше върху околните, Шарлот метна на подслушвача поглед, който го накара забързано да се заеме с тортелините си, после гризна нова солета и задъвка плачейки. Накрая отпи вода, за да преглътне, посочи корема си и прошепна:

– Съжалявам ги. Само това чувство изпитвам: жалост. Съжалявам ги, защото аз съм тяхна майка и Джаго е техен баща. Какъв старт в живота само. В началото се мъчех да измисля начини да умра, без да ги нараня.

– Престани да си толкова вгледана в себе си – рязко изрече Страйк. – Те ще имат нужда от теб все пак.

– Не искам никой да се нуждае от мен, никога не съм го искала. Желанието ми е да съм свободна.

– За да се самоубиеш?

– Да. Или да се опитам да те накарам отново да ме заобичаш.

Той се наведе към нея.