Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Госпожа Рос току-що пристигна, Хенри.

– Кажи й, че ще съм ангажиран още около двайсет минути. Помоли я да почака, ако има време.

– От казаното съдя – заговори Страйк, щом Лусинда излезе, – че не сте имали много време за разговор този ден.

– Да, нямахме – умърлушено отвърна Дръмънд. – Джаспър бе дошъл да види Рафаел на работното му място, убеден, че всичко върви по мед и масло, а да попадне насред подобна сцена... Естествено, беше изцяло на моя страна, когато схвана какво се случва. Той беше този, който изблъска младежа, та да отворим вратата към тоалетната. И после цял почервеня. Имаше сърдечен проблем от години. Внезапно седна на тоалетната чиния. Много се разтревожих, но той не позволи да се обадя на Кинвара... Рафаел имаше приличието да се засрами в този момент. Опита се да помогне на баща си. Джаспър му нареди да се маха, а на мен каза да затворя вратата и да го оставя там.

Вече със задавено гърло Дръмънд замълча и наля чай за Страйк и за себе си. Очевидно беше разстроен. Когато пусна три бучки захар в чашата си, лъжичката издрънча в нея.

– Моля за извинение. И това беше последният път, когато видях Джаспър. Излезе от тоалетната с мъртвешки цвят на лицето, стисна ми ръката, извини се, каза, че е подвел мен, най-стария си приятел.

Дръмънд отново се прокашля, преглътна и продължи с видимо усилие.

– Джаспър нямаше никаква вина за всичко това. Рафаел бе усвоил подобно разпуснато поведение от майка си, която най-добре може да бъде описана като луксозна... Е, няма значение. Всичките проблеми на Джаспър тръгнаха от това, че срещна Орнела. Ако си беше останал с Патриша... Така или иначе вече не видях Джаспър. Да ви кажа право, не ми беше лесно да стисна ръката на Рафаел на погребението.

Дръмънд отпи чай и Страйк също опита своя. Беше твърде слаб.

– Всичко това звучи крайно неприятно – коментира детективът.

– Имате основание да го кажете – въздъхна Дръмънд.

– Ще проявите разбиране, че имам да попитам и за други деликатни неща.

– Разбира се – отвърна Дръмънд.

– Говорили сте с Изи. Каза ли ви тя, че Джаспър Чизъл е бил изнудван?

– Спомена ми – отвърна Дръмънд и стрелна поглед към вратата, да се увери, че е затворена. – Той не сподели и думица за това с мен. Изи каза, че бил един от семейство Найт... помня семейството, което живееше в имота им. Бащата им вършеше едно друго. Колкото до семейство Уин, мисля, че не се харесваха с Джаспър. Странна двойка.

– Рианон, дъщерята на Уин, е била фехтовчик – посочи Страйк. – Участвала е в младежкия национален отбор с Фреди Чизъл...

– О, да, Фреди беше страшно добър – закима Дръмънд.

– Рианон е била гост на осемнайсетия рожден ден на Фреди, но е била с няколко години по-млада. Самоубила се е едва на шестнайсет.

– Колко ужасно – намръщи се Дръмънд.

– Нима не знаете нищо за това?

– А откъде бих могъл? – учуди се Дръмънд и тънка бръчица се вдълба между тъмните му очи.

– Присъствахте ли на осемнайсетия рожден ден?

– Да, присъствах. Кръстник му бях все пак.

– И не си ли спомняте Рианон?

– Боже мой, нима очаквате да помня всички по имена? Там имаше над сто младежи. Джаспър бе издигнал шатра в градината, а Патриша беше уредила игра за търсене на съкровище.

– Нима? – изненада се Страйк.

Собственият му осемнайсети рожден ден в запуснат пъб в Шордич не бе включвал търсене на съкровище.

– Само в рамките на имота. Фреди винаги е обичал състезанията. По чаша шампанско чакаше при всяка следа, весело беше, оживи настроението. Аз имах грижата за следа номер три до едно място, което децата наричаха долчинката.

– Хлътнатината близо до къщичката на Найт? – попита Страйк уж между другото. – Беше обрасла с коприва, когато я видях.

– Не бяхме поставили следата в самата долчинка, а под изтривалката на Джако Кент. Не можехме да му се доверим с шампанското, защото имаше проблем с алкохола. Седях на шезлонг на ръба на долчинката, наблюдавах ги как търсят, после всички, които откриха следата, получиха по чаша шампанско и продължиха нататък.

– Вероятно за тези под осемнайсет е имало безалкохолни напитки, нали? – осведоми се Страйк.

Леко подразнен от такава строга позиция, Дръмънд отговори:

– Никой не беше задължен да пие шампанско. Беше осемнайсети рожден ден все пак, празненство.

– И Джаспър Чизъл никога не ви е споменавал, че не иска да попадне в пресата? – върна се Страйк към основния въпрос.

– Не, абсолютно нищо.

– Когато ме помоли да намеря начин да контрира изнудвачите си, каза ми, че нещото, което е сторил, се е случило преди шест години. Намекна ми, че тогава не било незаконно, но сега е.