Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Точно така. Ще възразите ли да си водя бележки?

– Действайте, моля.

Страйк извади бележника си и химикалка. Дръмънд се движеше леко вляво и вдясно на своя въртящ се стол.

– Ужасен шок – изрече тихо той. – Естествено, на човек най-напред му идва наум за чуждестранна намеса. Министър от правителството, очите на света са вперени в Лондон заради олимпиадата и прочие...

– Значи не си помислихте, че е извършил самоубийство? – попита Страйк.

Дръмънд въздъхна тежко.

– Познавах го от четиресет и пет години. Животът му не бе лишен от превратности. Да надмогне всичко – развода с Патриша, смъртта на Фреди, оставка от правителствения пост, ужасния автомобилен инцидент на Рафаел, – за да сложи край сега, когато бе министър на културата, когато нещата при него отново потръгнаха... Защото Консервативната партия бе неговият живот – продължи Дръмънд. – О, да. Ако го порежеш, синя кръв би потекла... Ужасно страдаше, че е вън от играта, и беше възторжен, като се завърна и се издигна до министър... Вярно, в младите ни години се шегувахме, че няма как да не стане премиер, но тази мечта си беше отишла. Джаспър винаги е казвал: „Верните привърженици на торитата харесват негодници или палячовци“, и добавяше, че не е нито едното от двете.

– Значи бихте казали, че е бил в добро разположение на духа по времето, когато е умрял, така ли?

– Ами... не, не бих могъл да кажа това. Имаше стресове, тревоги... но чак като за самоубийство? Определено не.

– Кога го видяхте за последен път?

– Последната ни среща беше тук, в галерията – отговори Дръмънд. – И мога да ви кажа точната дата: петък, двайсет и втори юни.

Страйк знаеше, че това е денят, когато за пръв път се видя с Чизъл. Спомни си как министърът тръгна към галерия „Дръмънд“ след обяда им в „Пратс“.

– И как ви се видя той в този ден?

– Извънредно гневен – отвърна Дръмънд, – но това бе неизбежно предвид какво завари тук.

Дръмънд взе ножа за отваряне на писма и взе да го върти между дебелите си пръсти.

– Синът му Рафаел тъкмо бе сварен за втори път... ъъ... – Дръмънд се поколеба за секунда – ...да се сношава с другата млада особа, която работеше тук по това време, в тоалетната зад гърба ми.

Той посочи друга умело прикрита черна врата.

– Вече ги бях заловил в такова деяние месец по-рано. Първия път не казах на Джаспър, защото знаех, че си има достатъчно грижи на главата.

– В какъв смисъл?

– Бракът на Джаспър не е... не беше... Имам предвид, че Кинвара е мъчна жена. Точно в този момент тормозеше Джаспър да пусне кобилата й на Тотилас да я заплоди.

Като видя, че Страйк го гледа в пълно недоумение, Дръмънд поясни:

– Елитен дресиран жребец. Цената му за осеменяване е десет хиляди лири.

– Боже – ахна Страйк.

– Да, скъпичко – кимна Дръмънд. – А когато Кинвара не получи каквото си е наумила... Да се чуди човек дали произтича от характера й, или е нещо по-дълбоко, истинско душевно разстройство... Така или иначе Джаспър си имаше големи главоболия с нея. Освен това бе преминал през онзи ужасен инцидент с Рафаел. Горката млада майка загина, медиите гърмяха, синът му отиде в затвора... Като негов приятел не исках да добавям още към бедите му. При първия случай казах на Рафаел, че няма да съобщя на баща му, но че му правя последно предупреждение и ако отново престъпи границата на приличието, ще го хвана за ухото и ще го изхвърля навън, без значение, че с баща му сме стари приятели. Налагаше се да се съобразя и с Франческа. Тя е моя кръщелница, осемнайсетгодишна, и бе напълно запленена от него. Не исках да огорчавам родителите й. Затова, когато влязох и ги чух, нямах никакъв избор. Бях решил, че е безопасно да оставя Рафаел да наглежда галерията за час, тъй като Франческа не беше на работа този ден, но то се знае, тя се бе промъкнала специално за да го види в почивния си ден. Когато Джаспър дойде, завари ме да думкам с юмрук по вратата. Нямаше начин да скрия какво се случва. Рафаел се опитваше да ми попречи да вляза в тоалетната, докато през това време Франческа излизаше през прозореца. Нямаше очи да ме погледне. Позвъних на родителите й и им казах всичко. Повече не се върна тук. Рафаел Чизъл – изрече натъртено Дръмънд – е калпав младеж. Фреди, синът, който загина, впрочем също мой кръщелник, струваше милион пъти повече... Е... – той взе да върти по-енергично ножа между пръстите си – знам, че не се говорят такива неща.

Вратата на кабинета се отвори и младата блондинка в черната рокля влезе с поднос с чай. Страйк го сравни наум с чая, който пиеше в офиса си, когато тя сервира два сребърни съда, единия с гореща вода, чаши от костен порцелан с чинийки и захарница с щипка в нея.