Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Но го направи! Ти ме нарани! А сега искаш да си тръгнеш, сякаш нищо не е било!

– Докато ти пък искаш публична сцена в ресторант, така ли?

– Аз искам – заговори тя, като вече плачеше – да не се чувствам, сякаш съм лесно заменяема. Искам спомен от края, който да не ме кара да се виждам евтина и ненужна...

– Никога не съм гледал така на теб. И сега не те виждам така – каза той със затворени очи и с желанието никога да не бе прекосил стаята на партито на Уордъл. Истината е, че си твърде...

– Не ми казвай, че съм твърде добра за теб – пресече го тя. – Остави и на двамата ни капка достойнство.

И му затвори. Преобладаващата емоция у Страйк беше облекчение.

Никое разследване не бе отвеждало Страйк с такова постоянство до една и съща малка територия в Лондон. Няколко часа по-късно таксито му спря на леко наклонената Сейнт Джеймсиз Стрийт, насреща му беше дворецът Сейнт Джеймс с неговите червени тухли, а вдясно на Парк Плейс беше „Пратс“. След като плати на шофьора, той се отправи към галерията „Дръмънд“, която се намираше между магазин за вина и такъв за шапки на левия тротоар на улицата. Макар да бе успял да си постави протезата, Страйк се движеше с помощта на телескопичен бастун, който Робин му бе купила по време на друг период, когато кракът го бе болял толкова силно, че едва можеше да поддържа тежестта му.

Макар и да бележеше края на връзка, от която той желаеше да се спаси, разговорът с Лорелай беше оставил своя отпечатък. В сърцето си знаеше, че ако не буквално, то в морално отношение бе виновен за всичко онова, за което Лорелай го бе упрекнала. Макар от самото начало да я бе предупредил, че не търси обвързване и траен съюз, отлично знаеше как тя бе приела, че има предвид „засега“, а не „никога“, и той не бе я коригирал в това й впечатление, тъй като му се искаше разсейване и защита срещу чувствата, които го бяха измъчвали след сватбата на Робин.

И все пак способността да заключва под контрол емоциите си, от която Шарлот винаги се беше оплаквала, а Лорелай й бе посветила дълъг абзац от имейла с дисекция на личността му, никога не го бе подвеждала. Пристигна за срещата си с Хенри Дръмънд подранил с две минути и с лекота прехвърли вниманието си към въпросите, които възнамеряваше да зададе на стария приятел на покойния Джаспър Чизъл.

Поспря за малко пред черната мраморна фасада на галерията, видя отражението си във витрината и поправи вратовръзката си. Носеше най-хубавия си италиански костюм. Зад отражението му в безукорно чистото стъкло върху статив и осветена умело бе поставена една-единствена картина в позлатена рамка с орнаменти. Изобразяваше два коня, които на Страйк му изглеждаха твърде нереалистични с дългите си като на жирафи шии и втренчени очи, яздени от жокеи от осемнайсети век.

Зад масивната врата галерията бе хладна и тиха с под от полиран до блясък бял мрамор. Страйк закрачи предпазливо с бастуна си помежду картини на спортна тема и такива, изобразяващи дивата природа, окачени по белите стени и дискретно осветени, всичките в тежки позлатени рамки. Млада блондинка с изрядна външност, облечена във впита черна рокля, се появи от една странична врата.

– О, добър ден – поздрави тя, без да попита за името му, и се отправи към дъното на галерията с тракащи по плочите токчета. – Хенри! Господин Страйк е тук!

Отвори се скрита врата и се появи Дръмънд: любопитен наглед мъж, чиито аскетични черти с тънък нос и черни вежди бяха обкръжени от слоеве тлъстина около брадичката и по шията, сякаш дебел веселяк бе поел в тялото си пуритан. С грижливо подстриганите си бакенбарди и тъмносив костюм с жилетка имаше безвременното и безпогрешно излъчване на висшата класа.

– Приятно ми е – каза той и подаде топлата си суха длан. – Заповядайте в кабинета ми.

– Хенри, госпожа Рос се обади току-що – каза блондинката, докато Страйк влизаше в малката стая зад дискретната врата, която бе обрамчена отвсякъде от махагонови библиотечни шкафове и много спретната. – Иска да види картината на Мънингс, преди да сме затворили. Казах й, че вече е запазена, но тя все пак би желала...

– Съобщи ми, когато пристигне – отвърна Дръмънд. – И би ли ни донесла чай, Лусинда? Или кафе? – попита той Страйк.

– Чай ще е чудесно, благодаря.

– Седнете, моля – покани Дръмънд и Страйк го стори, благодарен за широкото и масивно кожено кресло. Античното бюро помежду им беше празно с изключение на поднос с гравирана хартия за писма, автоматична писалка и нож за отваряне на писма от слонова кост и сребро. – И тъй – подхвана изтежко Хенри Дръмънд, – разследвате от името на семейството онази потресаваща история.