Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– ...конвоят спря, майор Чизъл ми нареди да сляза и да проверя какво става. Казах му, че виждам движение по хребета. Той викна да изпълня заповедта му. Не бях изминал повече от няколко крачки, когато бях прострелян в гърба. Последното, което помня, бе как той ми крещеше от камиона. И после снайперистът отнесе горната половина на главата му.

Лейтенантът бе помолил Страйк за цигара. Не биваше да пуши, но Страйк му даде пълния дополовина пакет, който имаше у себе си.

– Чизъл беше леке – заключи младият мъж в инвалидна количка.

В представата си Страйк виждаше високия рус Фреди Чизъл да върви по селски път в компанията на Джими Найт и приятелите му. Виждаше го в костюм на фехтовчик, наблюдаван от унилата Рианон Уин, която вече вероятно бе спохождана от мисли за самоубийство.

Антипатичен на войниците си, прославян от баща си: възможно ли бе Фреди да е онова, което Страйк търсеше, елементът, обвързващ всичко заедно, контактът между двамата изнудвачи и историята с удушеното дете? Но идеята се разсея още докато я обмисляше и отделните нишки в разследването отново щръкнаха упорито със свободни краища.

– Искам да знам какво има на снимките във Външното министерство – каза Страйк на глас с очи, вперени в лилавеещото небе зад прозореца на офиса. – Искам да знам кой е издълбал Уфингтънския бял кон във вратата на банята на Аамир Малик и искам да знам защо имаше кръст в земята точно на мястото, където Били каза, че е заровено дете.

– Е – каза Робин, като се изправи и започна да разчиства остатъците от китайската им вечеря, – никой не е казвал някога за теб, че не си амбициозен.

– Остави това, аз ще го свърша. Ти трябва да се прибираш у дома.

Не искам да се прибирам у дома.

– Няма да ми отнеме дълго. Какво ще правиш утре?

– Имам среща следобед с Дръмънд, търговеца на картини и приятел на Чизъл.

След като изми чиниите и приборите, Робин откачи чантата си от закачалката и се обърна назад. Страйк мърмореше срещу прояви на загриженост, но тя се чувстваше длъжна да го каже.

– Не се засягай, но изглеждаш ужасно. Не е зле да дадеш почивка на крака си, преди да хукнеш пак нанякъде. До скоро виждане.

Тя си тръгна, преди Страйк да е успял да отговори. Остана умислен, докато най-после знаеше, че ще трябва да предприеме болезненото изкачване към мансардния си апартамент. След като се докара до изправено положение, затвори прозорците, угаси лампите и заключи офиса.

Тъкмо постави крак на първото стъпало, и телефонът му иззвъня. Без да поглежда, знаеше, че е Лорелай. Нямаше намерение да го пусне да си иде без поне да направи опит да го нарани толкова силно, колкото той бе наранил нея. Бавно и внимателно, като гледаше да не отпуска тежестта си върху протезата повече от необходимото, Страйк изкачи стълбите към леглото си.

„Родът Росмерс от Росмерсхолм – духовници, войници, висши държавници – хора с безупречна честност до един... “

Лорелай не се отказа. Искаше да се види със Страйк очи в очи, да знае защо е дала близо година от живота си, както тя го виждаше, на един емоционален вампир.

– Дължиш ми среща – настоя тя, когато той най-сетне й вдигна по обед на следващия ден. – Искам да те видя. Не можеш да ми го откажеш.

– И какво ще се постигне с това? – попита я той. – Прочетох имейла ти, ясно си изразила своите чувства. Още от самото начало ти казах какво искам и какво не искам...

– Не ми пробутвай репликата „Никога не съм се преструвал, че търся нещо сериозно“. На кого се обади, когато не можеше да ходиш? Тогава беше доволен да те обгрижвам като твоя съпруга...

– Да стигнем тогава до споразумение, че съм негодник – каза той, седнал в комбинираното си помещение кухня/дневна, протегнал ампутирания си крак на стол пред себе си. Носеше само боксерки, но скоро трябваше да постави протезата си и да се облече достатъчно елегантно, та да се впише в художествената галерия на Хенри Дръмънд. – Нека си пожелаем всичко хубаво един на друг и...

– А не – прекъсна го тя. – Няма да се отървеш така лесно. Бях си щастлива и доволна...

– Никога не съм искал да те правя нещастна. Аз те харесвам...

– Харесваш ме – повтори тя пискливо. – Бяхме заедно цяла година и ти ме „харесваш“...

– Какво искаш? – рече той най-сетне с изчерпано търпение. – Да куцукам към олтара, без да чувствам каквото е редно да чувствам, без да го искам, с копнеж да се откача? Караш ме да говоря неща, които не желая да казвам. Не съм искал никого да нараня...