Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Това обръща поредността наопаки. Ако той е открил за постъпката, за която го е изнудвал, докато тя е била чистачка в къщата, работата й там е предшествала опита на Джими да прибере пари от него.

– Добре де, може би не Джими й е казал. Може да са открили, че той търси чистачка, докато са се опитвали да изровят каквато и да било дискредитираща информация за него.

– Та да пуснат експозе в уебсайта на Реална социалистическа партия, дето ще го прочетат четири или пет души? – усъмни се Баркли.

Страйк прихна развеселен.

– Важното в случая е – каза той, – че Джими е силно разтревожен заради онова листче.

Баркли лапна последното кюфтенце и заяви:

– Флик го е взела, гарантирам.

– Защо си толкова сигурен? – попита Робин.

– Тя иска да го държи с нещо – отвърна Баркли, като стана да отнесе празната си чиния в мивката. – Единствената причина той да не я е разкарал е, че тя знае твърде много. Сам ми каза онзи ден, че на драго сърце би се отървал от нея, ако можел. Попитах го защо просто не я зареже. Не ми отговори.

– Може да го е унищожила, ако съдържанието му е толкова инкриминиращо – допусна Робин.

– Не ми се вярва – заяви Страйк. – Тя е адвокатско чедо, няма да тръгне да унищожава улики. Хартийката може да се окаже много ценна, ако стане напечено и тя реши да сътрудничи на полицията.

Баркли се върна на канапето и взе бирата си.

– Как е Били? – попита Робин, като най-сетне и тя се зае с изстиващата си храна.

– Горкичкият, кожа и кости е – отвърна Баркли. – Хванали го пътни полицаи, когато прескачал през бариера в метрото. Опитал се да се бие с тях и накрая го прибрали в психиатрична клиника. Лекарите казват, че страдал от мания за преследване. Отначало мислел, че го гони правителството, а медицинският персонал е част от гигантски заговор, но сега отново си пие лекарствата и се е кротнал малко. Джими искаше да го прибере у дома още тогава, но лекарите категорично не се съгласиха. Онова, което вбесява Джими – добави Баркли, като направи кратка пауза да допие кенчето си с „Тенънтс“, – е, че Били все така е вманиачен на тема Страйк. Все за него пита. Лекарите смятат, че е част от бълнуванията му, че се е вкопчил в прочутия детектив като част от фантазията си и си вярва, че само на него може да се довери. Нямаше как да ги светна, че наистина се е срещал със Страйк. Не и докато Джими стоеше до мен и ги убеждаваше как това били пълни измишльотини. Лекарите не искат да пускат при него никого освен роднини, но никак не са въодушевени от Джими, след като той се опита да убеди Били, че е достатъчно добре, та да си иде вкъщи.

Баркли смачка в ръката си кутийката от бира и погледна часовника си.

– Трябва да вървя, Страйк.

– Да, добре – отвърна Страйк. – Благодаря, че дойде. Реших, че ще е полезно да обсъдим нещата и тримата заедно.

– Моля, нямаш грижи.

Баркли махна на Робин и излезе. Страйк се наведе да вземе бирата си от пода и изохка.

– Добре ли си? – попита го Робин, която си слагаше още крекери от скариди.

– Нищо страшно – отвърна той, като се изправи. – Днес отново много вървях, а и вчерашното сбиване ми дойде в повече.

– Сбиване? Какво сбиване? – учуди се Робин.

– С Аамир Малик.

– Какво?!

– Не бой се. Не съм го наранил. Не много.

– Не ми каза, че спорът е придобил физически измерения.

– Исках да ти го съобщя лично, та да се насладя как ме гледаш, сякаш съм абсолютен гадняр – отвърна Страйк. – А няма ли малко съчувствие към еднокракия съдружник?

– Ти си бивш боксьор! – възрази Робин. – А той сигурно тежи шейсет и пет килограма с мокри дрехи.

– Запрати лампа по мен.

– Аамир? Сериозно ли?

Тя не можеше да си представи сдържания и пунктуален човек, когото познаваше от парламента, да използва физическо насилие срещу някого.

– Да. Притисках го по повод фразата на Чизъл „човек с твоите навици“ и той превъртя. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, много ми е криво по този повод – призна Страйк. – Почакай така. Трябва да отскоча до тоалетната.

Той се надигна с мъка от стола си и тръгна към тоалетната на външната площадка. Тъкмо когато вратата се затвори, телефонът на Страйк, който се зареждаше, поставен върху кантонерката до бюрото на Робин, зазвъня. Тя стана и видя през пукнатия и залепен с тиксо екран името „Лорелай“. Докато се чудеше дали да вдигне, обаждането бе прехвърлено на гласова поща. Тъкмо когато се канеше отново да си седне, се раздаде кратък сигнал, обявяващ за получено съобщение.