Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

„Какво ще кажеш ти за всичко това, Ребека?“

Бръмчаща оса летеше на зигзаг между двете помещения в офиса на Страйк, като минаваше покрай двата отворени прозореца, през които вътре нахлуваше напоеният с отработени газове вечерен въздух. Баркли отпъди насекомото, като размаха менюто, пристигнало заедно с голяма доставка китайска храна. Робин махна фолиото от кутиите и ги разположи върху бюрото си. Застанал до чайника, Страйк се опитваше да открие трета вилица.

Матю се показа изненадващо разбран, когато Робин му се обади преди три четвърти час от Чаринг Крос Роуд, за да му съобщи, че има среща със Страйк и Баркли и вероятно ще се прибере късно.

– Добре – отвърна той. – Бездруго Том иска да идем на къри. Ще се видим у дома.

– Как мина днес? – попита го Робин, преди той да е затворил. – Онази фирма в...

Името напълно се бе изтрило от съзнанието й.

– В Барнет – подсказа той. – Компанията за електронни игри. Ами, добре беше. А твоят ден?

– Приличен – отвърна Робин.

Матю проявяваше подчертана липса на интерес към подробностите около случая „Чизъл“ след многото им разправии по повод на него и Робин не видя смисъл да му разправя къде е била, каква роля е изпълнявала или какво се е случило през деня. След като си казаха довиждане, Робин тръгна сред скитащите туристи и тръгналите на разпивка в петък вечер с пълното съзнание, че случаен свидетел на разговора би го приел като такъв между двама души, свързани по силата на обстоятелствата и неизпитващи особено взаимна симпатия.

– Искаш ли бира? – попита я Страйк и повдигна опаковка от четири кутийки „Тенънтс“.

– Да, моля – отвърна Робин.

Още беше с късата си черна рокля и ботушите с връзки, но бе прибрала на опашка боядисаната си с пудра коса, изчистила бе лицето си от тежкия грим и бе свалила тъмните контактни лещи. Като видя лицето на Страйк в петно слънчева светлина, помисли си, че той изглежда недобре. Бръчките около устата и по челото му се бяха вдълбали повече от обичайно и тя подозираше, че това се дължи на мъчителната ежедневна болка. Движеше се тромаво, като напрягаше горната част на тялото си при обръщане и се опита да прикрие куцането си, когато дойде до бюрото с бирата.

– С какво се занимава днес? – попита тя Страйк, докато Баркли пълнеше чинията си с храна.

– Следих Герайнт Уин. Настанил се е в някакъв мизерен пансион на пет минути разстояние от брачния им дом. Разходи ме до централен Лондон и после пак до Бърмъндси.

– Рисковано е да го следваш – отбеляза Робин. – Той знае как изглеждаш.

– Можехме и тримата да вървим подире му и той пак нямаше да забележи. Отслабнал е поне с пет-шест килограма, откакто го видях за последно.

– И какво прави той?

– Отиде да обядва в заведение близо до парламента, наречено „Селариум“. Без прозорци, същинска гробница.

– Веселяшко звучи – подхвърли Баркли, настани се на канапето от изкуствена кожа и започна да яде свинските си кюфтенца в сладко-кисел сос.

– Като някакъв тъжен дресиран гълъб е – коментира Страйк, като изсипа цялата кутийка със сингапурски нудли в своята чиния. – Обикаля заедно с туристите край мястото на миналата си слава. После отиде до Кингс Крос.

Робин, която си сипваше салата от кълнове, го погледна въпросително.

– Уреди се с минет на тъмно стълбище – поясни равнодушно Страйк.

– Спри дотук – промърмори Робин и си допълни чинията.

– Ти успя ли да зърнеш нещо? – осведоми се заинтригуван Баркли.

– Само в изглед отзад. Отворих си с лакът външната врата, после се извиних и дадох заден. Той не беше в състояние да ме разпознае. След това си купи чорапи от „Азда“ и се върна в пансиона си.

– Има и по-лоши дни по улиците – отбеляза Баркли, който вече беше изял половината си порция. Като улови погледа на Робин, обясни с пълна уста: – Жена ми ме иска у дома най-късно в осем и половина.

– Е, добре, Робин – каза Страйк и предпазливо се отпусна на работния си стол, който бе донесъл от вътрешния кабинет. – Да чуем какво са имали да си кажат Джими и Флик, като са си мислели, че никой не ги чува.

Той отвори бележника си и взе химикалка от чашка на бюрото й, а със свободната си лява ръка набоде с вилица от сингапурските нудли и ги лапна. Още дъвчещ енергично, Баркли се наведе напред на канапето, очевидно заинтригуван. Робин постави телефона си с лицевата страна нагоре върху бюрото и натисна бутон за стартиране.

За момент нямаше друг звук освен глухи стъпки, които бяха на Робин, излизаща за обяд от магазина на Вещицата.