Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Какво, да не са торита? – попита Робин.

– Досущ като тях са – отвърна Флик. – Душа дават за шибания Блеър.

Робин усети телефонът да вибрира в джоба на роклята й втора ръка.

– Тук някъде има ли кенеф?

– Ей там – посочи Флик към добре прикрита боядисана в лилаво врата с още полици с бижута, приковани към нея.

Зад лилавата врата Робин откри стайче с мръсни и напукани стъкла на прозореца. До разнебитен кухненски шкаф, покрит с вкоравена мушама и с поставен върху него чайник и препарати за почистване, имаше сейф. Нямаше място за сядане, нито дори къде човек да застане прав, защото мърлявата тоалетна чиния бе монтирана в ъгъла.

Робин се затвори в малкото помещение, свали капака на тоалетната чиния и седна да изчете дългото съобщение, което Баркли току-що бе изпратил едновременно на нея и на Страйк.

Били е намерен. Прибрали са го от улицата преди 2 седмици. След пристъп на психоза е настанен в болница в Северен Лондон, още не знам коя точно. До вчера не пожелал да съобщи име на най-близък роднина на лекарите. Социален работник се свързал с Джими тази сутрин. Джими иска да ида с него, та да убеди Били да пожелае да го изпишат. Бои се, че Били ще изтърси нещо пред лекарите, каза, че много приказвал. Също така Джими е изгубил листче, на което го има името на Били, и се побърква от паника. Попита ме не съм ли го виждал. Било написано на ръка, други подробности не даде, не знам защо е толкова важно. Джими смята, че Флик го е задигнала. Отношенията им пак са лоши.

Докато Робин го четеше за втори път, пристигна отговор от Страйк.

Баркли: провери приемните часове за посетители в болницата, искам да видя Били. Робин: опитай се да претърсиш чантата на Флик.

Благодаря, написа му Робин. Никога не бих се досетила сама.

Тя стана, пусна водата в тоалетната и се върна в магазина, където банда облечени в черно поклоннички на готическия стил се бяха надвесили над стоката като ято гарги. Когато застана до Флик, Робин забеляза, че чантата й е поставена на рафт под щанда. Когато групата най-сетне си тръгна, сдобила се с етерични масла и черни свещи, Флик извади телефона си да го провери още веднъж, преди отново да потъне в мрачно мълчание.

Опитът на Робин в многото офиси, където бе работила по заместване, я бе научил, че малко неща свързват по-силно жените от това да открият, че не са сами в страданията им, причинени от мъже. Като извади своя собствен телефон, видя съобщение от Страйк.

Затова ти плащам тая тлъста заплата. Само мозък си.

Досмеша я против волята й и като потисна усмивка, Робин промърмори.

– Той ме има за някоя глупачка.

– За кого говориш?

– За така нареченото ми гадже – отвърна Робин и тикна телефона обратно в джоба си. – Уж е разделен със съпругата си. Познай къде е бил снощи. Моя приятелка го видяла да излиза от тях сутринта. – Тя издиша шумно и се облегна с лакти на щанда.

– Да, и моят приятел харесва стари жени – подхвърли Флик и зачопли ноктите си.

Робин не беше забравила, че Джими е бил женен за тринайсет години по-възрастна от него жена и се надяваше на още споделяне, но влезе друга група млади жени, бъбрещи на език, който Робин не разпозна, макар да й се стори източноевропейски. Те се струпаха около панера с нарочените талисмани.

– Dziękuję ci – каза Флик, когато една от тях й подаде пари, а момичетата се разсмяха и й направиха комплименти за произношението.

– Какво каза току-що? – попита Робин, когато те си тръгнаха. – Това руски ли беше?

– Полски. Научих малко от чистачката на родителите ми. – Флик продължи забързано, сякаш бе издала нещо. – Да, винаги съм се разбирала по-добре с чистачките, отколкото с майка ми и баща ми. Не може да се наричаш социалист и да имаш чистачка, нали? На никого не бива да се разрешава да живее в прекалено голяма за него къща, трябва да се наложи насилствена конфискация, преразпределение на земята и на жилищния фонд за хората, които се нуждаят от тях.

– Самата истина – потвърди ентусиазирано Робин и Флик се окуражи, че Боби Кънлиф, дъщеря на покоен бивш миньор и профсъюзен деятел от Йоркшър, й е простила за нейните родители професионалисти.

– Искаш ли чай? – предложи тя.

– Да, с удоволствие – отвърна Робин.

– Чувала ли си за Реална социалистическа партия? – попита Флик, като се върна с две чаши.

– Не – отвърна Робин.

– Не е обичайната политическа партия – увери я Флик. – Повече сме кампания, основана на общността, нещо в духа на участниците в Похода из Джароу от 1936 година, отразяваме същината на лейбъристкото движение, не като „новите лейбъристи“, дето не се различават от онези боклуци и империалисти торитата. Не искаме да играем все същата стара политическа игра, а да променим правилата в полза на обикновените трудещи се...