Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Мислех, че си сама тук? – чу се гласът на Джими, далечен, но ясен.

– Тя е на изпитателен ден – отвърна Флик. – Къде е Сам?

– Казах му, че ще се видим у вас по-късно. Е, къде ти е чантата?

– Джими, не съм...

– Може да си го прибрала по погрешка.

Още стъпки, стържене по дърво и кожа, потракване и шумолене.

– Това е уличаващо доказателство.

– Не е у мен, колко пъти да ти казвам? И нямаш право да ми претърсваш нещата без мое...

– Работата е сериозна. Беше в портфейла ми. Къде се е дянало?

– Ами изпуснал си го някъде, ясно е.

– Или някой го е прибрал.

– За какво ми е на мен да го вземам?

– Като един вид застраховка.

– Ама това е безобразие...

– Ако това си си мислела, като си го задигнала, не е зле да помниш, че инкриминира и теб, колкото и мен. Повече дори.

– Аз поначало отидох там само заради теб, Джими!

– Аха, значи това ще е версията ти? Никой не те е карал. И изобщо ти го започна всичко това, забрави ли?

– Да, аз бях, а сега ми се ще да не го бях правила.

– Късно е вече. Искам си листчето обратно, а е редно и ти да искаш същото. То свидетелства, че сме имали достъп до онова място.

– Искаш да кажеш, че доказва връзка между него и Бил... оох!

– Я стига бе, това не боли. Не ми се прави на жертва, не е честно спрямо жени, дето истински ги налагат. Чуй, не се шегувам. Ако си го занесла...

– Не ме заплашвай, че...

– Какво ще направиш? Ще хукнеш при мама и татко ли? И как ще се почувстват те, като разберат какви ги е вършило тяхното момиченце?

Забързаното дишане на Флик прерасна в ридания.

– Задигна пари от него все пак – добави Джими.

– Тогава ти стана весело и каза, че си го е заслужил...

– Пробвай се с тази защита в съда да видим докъде ще те отведе. Ако се опиташ да се спасиш, като бутнеш мен пред автобуса, нямам проблем да кажа на ченгетата, че през цялото време си участвала. Така че, ако онова листче се окаже някъде, където аз не искам да бъде...

– Не е у мен, не знам къде е!

– ...предупредена си. Дай ми ключа от външната си врата.

– Какво? Защо?

– Защото отивам в оная дупка, дето наричаш апартамент, още сега да я претърся със Сам.

– Няма да ходиш там без мен...

– И защо не? Да не би още някой индийски келнер да си отспива махмурлука в кревата ти?

– Никога не съм...

– Изобщо не ми дреме – отсече Джими. – Чукай се с когото щеш. Дай си ключа. Дай го тук!

Отново стъпки, подрънкване на ключове. Шум от излизането на Джими, след което пороят от хлипане на Флик продължи, докато Робин не натисна пауза.

– Плакала е чак до идването на собственичката – обясни Робин, – малко след което се върнах и аз. Почти не проговори през целия следобед. Опитах се да повървя до метрото с нея, но тя ме разкара. Дано е в по-разговорливо настроение утре.

– И какво, двамата с Джими претърсихте ли апартамента й? – обърна се Страйк към Баркли.

– Да. Книги, чекмеджета, под матрака й. Нищо.

– Той какво точно каза, че търсите?

– Лист хартия с нещо написано на ръка и името на Били на него, това му бяха думите. Бил му в портфейла и после изчезнал. Твърди, че било свързано с наркосделка. Брои ме за някакъв хахо, дето на всичко ще се върже.

Страйк остави химикалката, преглътна нудлите в устата си и каза:

– Не знам за вас двамата, но мен ме впечатли фразата „свидетелства, че сме имали достъп“.

– Може би знам нещо повече по този въпрос – намеси се Робин, до този момент едва сдържала възбудата си от онова, което се канеше да разкрие. – Днес открих, че Флик говори малко полски, а знаем, че е присвоила пари от предишната си месторабота. Ами ако...?

– „Че ми се наложи и да чистя“ – внезапно изрече Страйк. – Това каза тя на Джими по време на похода, когато ги проследявах. – „Че ми се наложи и да чистя. Отвратително беше.“ Дявол го взел, мислиш, че тя е...

– Чистачката полякиня на Чизъл – довърши Робин, твърдо решена да не се оставя да я ограбят от момента й на триумф. – Да, така мисля.

Баркли продължаваше да се тъпче със свински кюфтенца, макар и ококорен от изненада.

– Ако е истина, това променя всичко – отсъди Страйк. – Тя е имала достъп, могла е да души наоколо, да вкара разни неща в къщата...

– Как е разбрала, че той търси чистачка?

– Вероятно е видяла картичката с обявата на витрината на магазина.

– Но тя живее на километри далеч, чак в Хакни.

– Може Джими да я е видял, докато е обикалял по Ебъри Стрийт, като се е опитвал да си получи парите от изнудването – предположи Робин, но Страйк се мръщеше.