Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Прозвуча „Интернационалът“ във версията на Били Браг. Флик бръкна в чантата си и Робин осъзна, че това бе рингтонът й. Като видя кой я търси, Флик се напрегна.

– Ще се справиш ли сама за малко?

– Разбира се – отвърна Робин.

Флик влезе в задната стаичка. Преди вратата да се е затворила, Робин чу:

– Какво стана? Видя ли го?

Веднага щом вратата хлопна, Робин забърза към мястото, където бе стояла Флик, приклекна и пъхна ръка в кожената пощальонска чанта. Имаше чувството, че е бръкнала в кофа за смет. Пръстите й напипваха смачкани хартии, обвивки от бонбони, нещо лепкаво, което можеше да е дъвка, химикалки без предпазители, тубички с грим, метална кутия със снимката на Че Гевара на капака, пакет тютюн, наполовина изсипал се в останалото съдържание, тампони и някакво топче усукана тъкан, за което Робин се опасяваше, че са носени бикини. Да разгъне всяка хартия, да я прочете и да я смачка наново отнемаше време. Повечето приличаха на изоставени чернови за статии. После през вратата зад себе си чу Флик да изрича високо:

– Страйк? По дяволите...

Робин замръзна и се заслуша.

– ...параноичен... остави това... кажи им, че той е...

– Извинете – надникна една жена над щанда. Робин подскочи. Едрата клиентка с прошарена коса и ръчнобоядисана фланелка посочи към рафта на стената. – Можи ли да видя това много интересно атаме?

– Кое? – попита объркана Робин.

– Атамето. Церемониалният кинжал – посочи жената.

Гласът на Флик се издигаше и снишаваше зад гърба на Робин.

– ...така беше, нали?... но аз помня... да ми се отплатиш... парите на Чизъл...

– Нямате ли нещо по-голямо – поинтересува се клиентката, като внимателно претегляше ножа върху дланта си.

– У теб беше, не у мен! – викна Флик иззад вратата.

– Ами... ето този ми се струва по-голям – отвърна Робин, като огледа лавицата.

Повдигна се на пръсти, за да достигне по-дългия нож, и в същия момент Флик изрече троснато:

– Майната ти, Джими.

– Ето, заповядайте – подаде Робин на жената осемнайсетсантиметровия кинжал.

С тракане на нападали колиета вратата зад Робин се отвори със засилка и я блъсна в гърба.

– Прощавай – промърмори Флик, взе чантата си и пъхна телефона вътре. Очите й бяха блеснали и дишаше тежко.

– Разбирате ли, харесва ми орнамента с тройната луна на по-малкия – каза възрастната жена и посочи декорацията върху дръжката на първия кинжал, несмутена от драматичната поява на Флик. – От друга страна, предпочитам по-дългото острие.

Флик се намираше в състояние помежду гняв и сълзи, за което Робин знаеше, че е най-податливо към недискретни излияния. Нетърпелива да се отърве от досадната клиентка, тя отсече с тежкия йоркшърски акцент на Боби:

– Е, това имаме само.

Жената се помота още малко, като сравняваше двата ножа и накрая си излезе, без да купи нито единия.

– Добре ли си? – не се забави Робин да попита Флик.

– Не – отвърна Флик. – Имам нужда от цигара.

Тя погледна часовника си.

– Ако онази се върне, кажи й, че съм отишла да обядвам, чу ли?

„По дяволите“, изруга наум Робин, когато Флик изскочи навън, като отнесе със себе си и чантата си, и подходящото си настроение.

В продължение на близо час Робин остана сама в магазина, като все повече огладняваше. Веднъж или два пъти Еди от сергията за грамофонни плочи хвърли разсеян поглед към Робин, но не прояви интерес към заниманията й. В кратък промеждутък между клиенти Робин отскочи до малката стаичка да провери няма ли нещо за хапване, което да не е забелязала първия път. Нямаше.

В един без десет Флик се върна в магазина заедно с мургав привлекателен мъж в синя впита тениска. Той отправи към Робин втренчен арогантен поглед на обигран женкар, с който пращаше послание, че макар и хубавичка, трябва да положи старание, та да предизвика интереса му. Бе стратегия, която Робин бе виждала да успява при други млади жени по офисите. На нея никога не й бе действала.

– Съжалявам, че се забавих – каза Флик на Робин. Лошото й настроение не се беше разсеяло напълно. – Срещнах Джими. Джими, запознай се с Робин.

– Здрасти – каза Джими и протегна ръка.

Робин я пое.

– Върви сега ти да хапнеш – подкани я Флик.

– О, да – каза Робин. – Благодаря.

Джими и Флик стояха и чакаха, докато Робин, под претекст че проверява в чантата си за пари, се наведе зад щанда, нагласи телефона си на запис и го постави внимателно в дъното на тъмния рафт.

– Е, ще се видим след малко – изрече бодро и пое към пазара.