Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Мобилният му телефон иззвъня.

– Къде откри тази рисунка, за бога? – попита Робин.

– От вътрешната страна на вратата на банята на Аамир, скрита зад хавлия.

– Шегуваш се.

– Не. На какво ти прилича?

– На белия кон в онзи хълм над Улстоун – каза Робин.

– Е, успокои ме – каза Страйк, като се отдели от дървото и отново закуцука по улицата. – Разтревожил се бях, че този образ вече ми се явява като халюцинация.

„Искам да се опитам да изиграя скромната си роля в житейските борби.“

Робин излезе от метростанцията „Камдън Таун“ в осем и половина в петък сутринта и се отправи към бижутерийния магазин, където трябваше да мине изпитателният й ден, като крадешком се оглеждаше във всяка попътна витрина.

В месеците след процеса на Шакълуелския изкормвач се бе усъвършенствала в гримьорски техники като да променя формата на веждите си или да нанася обилно ярко червило, което значително променяше вида й в съчетание с перуки и цветни контактни лещи, но никога не бе носила тъй силен грим като днес. Очите й, в които бе поставила тъмнокафяви контактни лещи, бяха плътно изрисувани с черен молив, устните й бяха в бледорозово, ноктите – в металическо сиво. Тъй като имаше само по една конвенционална дупка за обици на двете уши, наложи й се да купи евтини клипсове, за да симулира по-авантюристичен подход към пиърсинга. Късата черна рокля, която бе купила втора ръка в местен магазин „Оксфам“ на Детфърд, още имаше странен дъх, макар да я бе извъртяла в пералнята предишния ден, и тя я носеше с дебел черен чорапогащник и чифт черни ботуши на ниска подметка с връзки отпред въпреки топлата сутрин. Издокарана така се надяваше да уподобява останалите момичета в стил готика и емо, каквито често можеха да бъдат срещнати в Камдън, район на Лондон, който Робин рядко посещаваше и който асоциираше главно с Лорелай и нейния магазин за винтидж облекло.

Беше кръстила новото си алтер его Боби Кънлиф. Когато човек бе под прикритие, най-добре бе да избере име с лични асоциации, та да се отзовава на него инстинктивно. Боби звучеше близко до Робин и всъщност няколко души се бяха опитвали да я наричат така на галено, включително отдавнашният й ухажор от офис, където бе работила временно, и брат й Мартин, когато искаше да я подразни. Кънлиф беше фамилията на Матю.

За нейно облекчение той беше излязъл рано за работа този ден, защото правеше одит във фирма, намираща се чак в Барнет, като остави Робин да довърши на спокойствие физическата си трансформация без саботиращи реплики и недоволство, че отново ще работи под прикритие. Струваше й се всъщност, че дори ще изпита известно удоволствие да използва съпружеската си фамилия – за пръв път съобщавана като нейна собствена – при превъплъщението си в момиче, което инстинктивно би събудило неприязън у Матю. С възрастта Матю развиваше все по-силна непоносимост и презрение към хора, които не се обличаха, не мислеха и не живееха като него.

„Трикуетра“, бижутерийният магазин на Вещицата, беше на пазара Камдън. Когато пристигна там в девет без петнайсет, Робин завари собствениците на сергии на Камдън Лок Плейс вече заети с работа, но магазинът бе празен и заключен. След петминутно чакане работодателката й пристигна леко задъхана. Беше едра жена, за която Робин предполагаше, че наближава шейсет, с проскубана, боядисана в черно коса, от която се подаваха над сантиметър бели корени. Бе приложила същия драстичен подход към очната линия като Боби Кънлиф и носеше дълга зелена кадифена рокля.

През време на небрежното интервю, довело до днешния пробен ден, собственичката на магазина бе задала много малко въпроси, а вместо това бе говорила надълго и нашироко за мъжа си, който след трийсетгодишен брак я бе напуснал, за да иде да живее в Тайланд, за съседа, с когото се съдеха в спор за границата на имотите и за поредицата некадърни и неблагодарни служителки, минали през „Трикуетра“ и отишли на друга служба. Неприкритото й желание да извлече максимум работа срещу минимално заплащане, съчетано с изблиците й на самосъжаление, караха Робин да се чуди защо някой изобщо бе пожелавал да работи за нея.

– Точна си – отбеляза тя, когато наближи. – Това е добре. Къде е другата?

– Не знам – отвърна Робин.

– Само това ми липсваше – изхленчи собственичката с нотка на истерия. – Тъкмо в деня, когато имам среща с адвоката на Брайън!

Тя отключи вратата и пусна Робин в магазина, който беше с размерите на голям павилион, и щом вирна ръце да вдигне щорите, лъх на пот и пачули се смеси с мириса на прах и тамян в магазина. На дневна светлина интериорът изглеждаше някак банален и опърпан. По рафтовете край тъмнолилавите стени висяха колиета и обици от мътно сребро, много от тях във формата на пентаграм, символа на мира и листо от марихуана. Стъклени наргилета се редуваха с карти таро, черни свещи, шишенца с етерични масла и церемониални кинжали върху черни полици зад щанда.