Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Къщите на Алма Гроув бяха тесни и Страйк виждаше как силните шумове лесно могат да минават през стените. Като даде на Малик достатъчно време по своя преценка да си свали сакото и обувките, Страйк отиде до тюркоазената врата и почука.

След няколко секунди Аамир отвори. Изражението му се промени от любезно въпросително към шокирано. Очевидно знаеше точно кой е Страйк.

– Аамир Малик?

Отначало младият мъж не проговори, а стоеше замръзнал с една ръка на бравата, а другата опряна в стената на коридора и гледаше Страйк със смалени тъмни очи заради дебелите лещи на очилата му.

– Какво искате?

– Да поговорим – отвърна Страйк.

– Защо? За какво?

– Нае ме семейството на Джаспър Чизъл. Не са сигурни, че се е самоубил.

Сякаш временно парализиран, Аамир нито помръдна, нито проговори. Накрая се отмести встрани.

– Добре, влезте.

На мястото на Малик Страйк би искал да разбере какво знае или подозира детективът, а не да се чуди в безсънни нощи защо е идвал. Страйк избърса краката си на изтривалката и влезе.

Вътре къщата бе по-широка, отколкото изглеждаше отвън. Аамир поведе Страйк през врата вляво в дневната. Обзавеждането съвсем очевидно бе по вкуса на далеч по-възрастен от Аамир човек. Дебелият килим на розови и резедави шарки, няколкото облечени в кретон кресла, дървената масичка за кафе с дантелена покривчица върху нея и огледалото над камината с пищно орнаментирана рамка говореха за обитатели от третата възраст. Зад решетката от ковано желязо на камината бе инсталиран грозен електрически радиатор. Рафтовете бяха празни, повърхностите – голи, без украшения или други предмети. Върху подръчника на кресло лежеше книга с меки корици на Стиг Ларшон.

Аамир се обърна с лице към Страйк, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си.

– Вие сте Корморан Страйк – каза.

– Същият.

– Вашата сътрудничка бе тази, която се представи за Вениша в парламента.

– И това е така.

– Какво искате? – за втори път попита Аамир.

– Да ви задам няколко въпроса.

– За какво?

– Може ли да седна? – попита Страйк и го направи, без да чака позволение. Забеляза, че Аамир стрелна поглед към крака му и преднамерено протегна протезата си, така че между крачола и чорапа му се показа част от металния глезен. За човек, проявяващ такова съчувствие към недъга на Дела, това можеше да е достатъчна причина да не го накара да се изправи.

– Както казах, според семейството Джаспър Чизъл не се е самоубил.

– И смятате, че аз съм имал нещо общо със смъртта му? – попита Аамир, като се стремеше да внуши изненада, но успя само да прозвучи изплашен.

– Не – отвърна Страйк, – но ако желаеш да направиш самопризнание, моля. Ще ми спести много работа.

Аамир не се усмихна.

– Единственото, което знам за теб, Аамир – каза Страйк, – е, че си помагал на Герайнт Уин да изнудва Чизъл.

– Не съм – мигновено изстреля Аамир.

Беше автоматичното необмислено отричане на човек, изпаднал в паника.

– Не си се опитвал да се снабдиш с инкриминиращи снимки, които да използваш срещу него?

– Не знам за какво говорите.

– Пресата се опитва да отхвърли възбраната на шефовете ти. Щом за изнудването се разчуе в публичното пространство, ролята ти в него няма да остане в тайна задълго. Ти и приятелят ти Кристофър...

– Той не ми е приятел.

– Твоя собственост ли е тази къща, Аамир?

– Какво?

– Изглежда твърде голямо жилище за двайсет и четири годишен човек, чиято заплата надали е голяма...

– Не е ваша работа чия собственост е.

– Лично мен изобщо не ме е грижа – каза Страйк и се наведе напред, – но медиите ще проявят интерес. Ще изглеждаш контролиран от собствениците, ако не плащаш разумен наем. Сякаш им дължиш нещо и те изцяло разполагат с теб. Данъчните власти също ще го приемат като един вид облага, ако е собственост на работодателите ти, и ще възникне проблем за двете страни.

– Как разбрахте къде да ме намерите? – попита Аамир.

– Не беше лесно – призна Страйк. – Почти никакъв те няма онлайн. – Но накрая – той извади сгънат лист от вътрешен джоб на сакото си и го разгъна – открих Фейсбук страницата на сестра ти. Това е сестра ти, нали?

Той постави върху масичката за кафе листа с изпринтирания пост от Фейсбук. Пълничка миловидна жена в хиджаб сияеше от лошата репродукция на снимката й, на която бе заобиколена от четири малки деца. Като прие мълчанието на Аамир за потвърждение, Страйк продължи:

– Върнах се няколко години назад. Това си ти – заяви и постави втора принтирана страница върху първата. Аамир в по-млада възраст и в академична роба се усмихваше, застанал между родителите си. – Дипломирал си се като първенец на випуска в Лондонския институт по икономика. Много впечатляващо... Включили са те в аспирантска програма за обучение към Външното министерство – додаде Страйк, като постави трети лист върху първите два. На него имаше група елегантно облечени мъже и жени, всичките чернокожи или от други етнически малцинства, застанали около оплешивяващ червендалест мъж. – Ето те теб – каза той – със старшия държавен служител сър Кристофър Бароуклъф-Бърнс, който по това време отговаря за диверсификацията на личния състав.