Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Почти не сме разговаряли, казах ти – отвърна Робин.

– Как върви маскировката?

Робин вече му бе писала в имейл, че в четвъртък ще проведе интервю с „лудата вещица“, собственичка на бижутерийния магазин в Камдън.

– Добре – отвърна тя. – Експериментирам с...

В далечина се чу приглушен вик.

– Прощавай, трябва да затварям – побърза да каже Робин.

– Всичко наред ли е?

– Да, ще говорим утре.

Тя затвори. Страйк остана с телефона до ухото си. Прецени, че е позвънил в труден момент за Робин, вероятно насред скандал, и отпусна ръката си с телефона с известно разочарование, че не можаха да си поговорят по-дълго. Секунда-две остана загледан в телефона си. Лорелай щеше да очаква обаждане от него веднага щом прочетеше имейла. Като реши как съвсем достоверно можеше да твърди, че не го е видял още, остави телефона и посегна към дистанционното за телевизора.

„Трябваше да подходя по-благоразумно към въпроса.“

Четири дни по-късно по обед Страйк се подпираше на щанда в заведение, където предлагаха пица за вкъщи, и което бе удобно ситуирано за наблюдение на сграда през улицата. Беше къща близнак от кафяви тухли и името „Айви Котиджис“ бе гравирано в камъка над двете входни врати, които според Страйк подхождаха на по-скромни жилища, а не на тези къщи с елегантни, извити в дъга в горната си част прозорци и каменни корнизи с орнаменти.

Докато дъвчеше парче пица, Страйк усети телефона да вибрира в джоба му. Провери кой го търси, преди да отговори, защото днес вече бе имал един неприятен разговор с Лорелай. Като видя, че е Робин, обади се.

– Взеха ме – съобщи Робин. Звучеше възбудено. – Току-що приключих с интервюто. Собственичката е ужасяваща. Нищо чудно, че никой не иска да работи за нея. Няма определено работно време. Общо взето, трябват й двама души, за да поемат магазина, когато на нея не й се работи.

– Флик още ли е там?

– Да, тя беше зад щанда, докато разговаряхме със собственичката. Жената иска да направя пробен ден утре.

– Не те проследиха, нали?

– Не. Мисля, че онзи журналист напълно се е отказал. И вчера го нямаше. Но имай предвид, че не би ме разпознал, дори да ме беше зърнал. Само да ми видиш косата.

– Защо, какво направи с нея?

– Пудра.

– Какво?

– Пудра за коса – поясни Робин. – Временен цвят. Черна и синя е. Нося силен грим и временни татуировки.

– Прати едно селфи да си оплакна очите.

– Направи си свое. Как върви при теб?

– Сутринта Малик излезе заедно с Дела от къщата й.

– Господи, да не живеят заедно?

– Нямам представа. Заминаха нанякъде в такси с кучето водач. Върнаха се след час и сега чакам да видя какво ще стане по-нататък. Но ето нещо интересно: тоя Малик вече съм го виждал. Разпознах го мигом, щом го зърнах сутринта.

– Сериозно ли?

– Да, беше на събранието на СМОСО, организирано от Джими. Онова, на което отидох, като се опитах да открия Били.

– Колко странно. Мислиш ли, че е действал като посредник за Герайнт?

– Може би – отвърна Страйк, – но не виждам кое е това, дето да не може да се уреди по телефона. Като цяло този Малик е някак чудноват.

– Той е свестен – побърза да каже Робин. – Не ме харесваше, но това е, защото ме подозираше. Което само показва, че е по-проницателен от другите.

– Не го виждаш като убиец, значи?

– Думите на Кинвара ли те насочват към него?

– „Мъжът ми провокира човек, за когото го предупредих, че не бива да го прави“ – цитира Страйк.

– И защо някой би се боял да провокира Аамир? Защото е с кафява кожа? Стана ми мъчно за него, че му се налага да работи с...

– Почакай – прекъсна я Страйк и пусна последното парче пица в чинията си.

Външната врата на къщата на Дела отново се отвори.

– Тръгваме – съобщи Страйк, когато Малик излезе от къщата сам, затвори вратата зад себе си, закрачи бързо по градинската алея и оттам пое надолу по пътя. Страйк напусна пицарията и го последва.

– Усеща се лекота в походката му. Радостен е, че се е махнал от нея.

– Как е кракът ти?

– И по-зле е бил. Чакай, той завива наляво... Робин, ще затварям. Трябва да ускоря крачка.

– Късмет.

– Благодаря.

Страйк прекоси Саутуарк Парк Роуд бързо, колкото кракът му позволяваше, после сви по Алма Гроув, дълга улица с викториански редови къщи от двете страни и с платани, засадени на равни разстояния. За изненада на Страйк Малик спря пред къща от дясната страна с тюркоазена врата, отвори си и влезе. Разстоянието от дома на Уин беше най-много пет минути пеша.