Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Нямам представа какво може да е било. Джаспър много строго спазваше закона. Цялото им семейство бе стълб на общността, редовно посещаваха църква, вършеха много благотворителна работа в околността...

Последва прослава на щедростта на Чизъл, която трая поне две минути и не успя ни най-малко да заблуди Страйк. Дръмънд бе така многословен, защото знаеше точно какво бе извършил Чизъл. Стана почти лиричен, докато възхваляваше вродената доброта на Джаспър и на цялото семейство с изключение, естествено, на черната овца Рафаел.

– ...ръката му винаги беше в джоба – изрече в заключение Дръмънд. – Автобус за младежката организация на момичетата Брауни, ремонт на покрива на църквата, дори след като семейните финанси... така де... – смотолеви той малко сконфузено.

– Нарушението, за което е шантажиран... – подхвана отново Страйк.

– Нямаше никакво нарушение. – Дръмънд мигом се усети. – Вие сам го казахте. Джаспър ви е обяснил, че не е направил нищо непозволено. Не е престъпил закон.

След като реши, че няма смисъл да притиска Дръмънд на темата за изнудването, Страйк обърна на нова страница в бележника си и му се стори, че събеседникът му се отпусна облекчено.

– Обадили сте се на Чизъл сутринта, когато е умрял – отбеляза Страйк.

– Така беше, да.

– За пръв път ли му звъняхте, след като уволнихте Рафаел?

– Всъщност не. Проведохме разговор две семици по-рано. Жена ми искаше да покани Джаспър и Кинвара на вечеря. Позвъних му в министерството, за да разчупим леда след историята с Рафаел. Разговорът не продължи дълго, но беше дружелюбен. Той отговори, че не можели да дойдат в предложената вечер. Също така ми каза... ами, честно казано, сподели, че не знаел докога ще останат заедно с Кинвара, че в брака им имало проблеми. Звучеше уморен, грохнал... нещастен.

– И до тринайсети нямахте повече контакти?

– Дори тогава нямахме контакт – припомни му Дръмънд. – Да, телефонирах на Джаспър, но нямаше отговор. Изи ми каза... – Гласът му пресекна. – Каза ми, че вероятно вече е бил мъртъв.

– Ранен час е бил за разговор – отбеляза Страйк.

– Имах важна информация, която смятах, че трябва да узнае.

– От какъв характер?

– От личен.

Страйк зачака. Дръмънд пийна чай.

– Беше свързано със семейните финанси, които, както сигурно знаете, бяха в много лошо състояние по времето, когато Джаспър умря.

– Да.

– Беше продал земя и ипотекира повторно лондонския си имот, прехвърли ми всички добри картини. Накрая вече дори се опитваше да ми продаде някои от притежанията на Дрънкалото. Беше... малко неловка ситуация.

– В какъв смисъл?

– Аз продавам стари майстори – отвърна Дръмънд. – Не купувам картини с петнисти коне от някакъв неизвестен фолк художник от Австралия. В знак на уважение към Джаспър уредих някои от тях да бъдат оценени от мой човек в „Кристис“. Единствената с някаква парична стойност бе картина на петниста кобила и жребче...

– Мисля, че съм я виждал – каза Страйк.

– ...но и тя струваше дребни пари – посочи Дръмънд. – Шикалки.

– Колко приблизително?

– Пет до осем хиляди пряко сила – отвърна Дръмънд пренебрежително.

– За някои хора са доста много шикалки – подхвърли Страйк.

– Драги ми приятелю – рече Хенри Дръмънд, – не биха стигнали за ремонт и на една десета от покрива на Чизъл Хаус.

– Но той е обмислял да я продаде, така ли? – попита Страйк.

– Заедно с дузина други – отговори Дръмънд.

– Останах с впечатление, че госпожа Чизъл е особено привързана към тази картина.

– Не мисля, че желанията на съпругата му бяха от голямо значение за него накрая... О, господи – въздъхна Дръмънд, – много е трудно. Не ми се ще да съобщя на семейството нещо, за което знам, че ще им причини единствено болка и гняв. Те и така страдат.

Той почука с нокът по зъбите си.

– Уверявам ви, че причината за обаждането ми не може да има нищо общо със смъртта на Джаспър.

И въпреки това си личеше, че се двоуми.

– Трябва да говорите с Рафаел – каза той, като подбираше думите си внимателно, – защото ми се струва... възможно е... Аз не харесвам Рафаел – повтори, сякаш вече не бе дал ясно да се разбере, – но намирам, че е извършил нещо достойно сутринта, когато баща му е починал. Поне аз лично не мога да видя каква изгода е имал от това и ми се струва, че мълчи по въпроса по същата причина, по която и аз не го обсъждам. Като член на семейството е в по-добра позиция от мен да прецени как да постъпи. Говорете с Рафаел.

Страйк остана с впечатлението, че на Дръмънд по-скоро му се ще Рафаел да се покаже в лоша светлина пред семейството.