Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Бих казал, че си доста умела в предразполагане на хората да ти се доверят.

– Такава ми е работата – отвърна Робин.

– Ти си омъжена – каза той с очи върху лявата й ръка.

– За Тим?

– Не... няма никакъв Тим.

– Нима той е твоят съпруг? – изрече бързо Рафаел и посочи навън.

– Не, просто работим заедно.

– И това ти е истинският изговор, йоркшърски.

– Да – потвърди Робин. – Оттам съм.

Тя си помисли, че той ще каже нещо оскърбително. Маслиненочерните очи обходиха лицето й, после той леко поклати глава.

– Сегашният ти глас много ми харесва, но предпочитах „Вениша“. Създаваше ми асоциация за оргии с маски.

Той се извърна и се отдалечи, а Робин забърза навън към Страйк, за когото предполагаше, че я чака нетърпеливо в ленд роувъра.

Бъркаше. Той все още стоеше край колата, а Изи, застанала много близо до него, говореше бързо и приглушено. Когато чу стъпките на Робин по чакъла зад себе си, Изи отстъпи назад, малко виновна и смутена, както й се стори на Робин.

– Радвам се, че пак те видях – каза Изи и целуна Робин по двете бузи, сякаш това бе посещение на учтивост. – А ти ще ми позвъниш, нали? – обърна се към Страйк.

– Да, ще те държа в течение – отвърна той и тръгна към седалката до шофьора.

Нито Страйк, нито Робин заговориха, когато тя обърна колата. Изи им помаха, някак нелепа фигура в широката й права рокля. Страйк вдигна ръка към нея, докато завиха по алеята и тя се скри от поглед.

В старанието си да не подплаши нервните коне Робин пъплеше като охлюв. Страйк погледна вляво и видя, че пострадалият жребец бе отведен от полето, ала при всичките усилия на Робин шумната стара кола отново накара черния да се разскача.

– Кой според теб – рече Страйк, докато наблюдаваше разлуделия се кон – за пръв път е погледнал такова животно и си е казал: „Трябва да се метна на гърба му“?

– Има стара поговорка – отвърна Робин, докато се опитваше да маневрира покрай най-дълбоките дупки, – че конят е твое огледало. Хората казват, че кучетата приличали на собствениците си, но според мен за конете е още по-вярно.

– Тоест Кинвара е постоянно напрегната и склонна да се развилнее при най-малката провокация? Звучи правдоподобно. Завий тук. Искам да хвърля поглед на Стеда Котидж.

Две минути по-късно й поръча:

– Ето, качи се тук.

Пътеката към Стеда Котидж беше толкова обрасла, че Робин дори не я бе забелязала при първото минаване покрай нея. Водеше дълбоко в гората, граничеща с градините на Чизъл Хаус, но за съжаление, ленд роувърът можа да измине само десет метра, преди теренът да стане непроходим за кола. Робин изключи двигателя, разтревожена как Страйк щеше да се справи с едва различимата ивица пръст и нападали листа помежду бодливи храсти и коприва, но тъй като той вече излизаше, тя го последва навън и тръшна зад себе си шофьорската врата.

Земята беше хлъзгава, а балдахинът от клони отгоре толкова плътен, че пътеката тънеше в дълбока сянка и влага. Остра и горчива миризма на треви изпълни ноздрите им, наоколо шумоляха птици и дребни животинки, смутени от нахлуването в хабитата им.

– И тъй – каза Страйк, докато се промъкваха през храсталаци и бурени, – Кристофър Бароуклъф-Бърнс. Това е ново име.

– Не, не е – възрази Робин.

Страйк я погледна изкосо, усмихна се и мигом се спъна в коренище, като се задържа прав, но за сметка на болка в коляното.

– По дяволите... Чудех се дали ще си спомниш.

– „Кристофър не е обещавал нищо за снимките“ – цитира Робин на мига. – Той е висш чиновник, ментор на Аамир Малик от Външното министерство. Физи току-що ми каза.

– Връщаме се пак към „човек с твоите навици“, значи.

Известно време и двамата мълчаха, съсредоточени върху особено трудна отсечка от пътеката, където надвисналите клони ту закачаха дрехи, ту деряха гола кожа. Бледата Робин изглеждаше зеленикава на слънцето, филтрирано през короните на дърветата.

– Видя ли се отново с Рафаел, докато бях навън?

– Ами да – отвърна Робин леко смутена. – Показа се от дневната тъкмо когато излизах от тоалетната.

– Знаех си, че няма да пропусне шанса да говори с теб – подхвърли Страйк.

– Не беше нищо такова – отвърна Робин неискрено, като си припомни репликата за оргиите с маски. – Изи прошепна ли ти нещо интересно? – попита.

Развеселен от това връщане на топката, Страйк откъсна поглед от пътеката, поради което не забеляза кален дънер. Спъна се за втори път и този път се спаси от болезнено падане, като се вкопчи в дърво, покрито с бодливо увивно растение.