Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Раф – побърза да се намеси Изи, – знам, че си разстроен...

– Не съм разстроен, Из – отвърна Рафаел. – В действителност е много освобождаващо да се връщам към гадориите, които татко вършеше приживе...

– Достатъчно, момче! – обади се Торкил.

– Няма да ме наричаш „момче“ – заяви Рафаел, докато изтръскваше нова цигара от пакета си. – Ясно ли е? Няма да ме наричаш „момче“, мамка му.

– Трябва да извините Раф – изрече Торкил високо към Страйк, – яд го е на покойния ми тъст заради завещанието.

– Аз вече знаех, че съм изключен от завещанието – тросна му се Рафаел и посочи към Кинвара. – Тя се погрижи за това!

– На баща ти изобщо не му бе нужно аз да го убеждавам, гарантирам ти! – заяви Кинвара вече с алено лице. – Бездруго си имаш предостатъчно пари, майка ти те глези донемайкъде. – Обърна се към Робин. – Майка му изтръска Джаспър колкото можа, а после го заряза заради търговец на диаманти...

– Може ли да задам още няколко въпроса – подвикна Страйк, преди побеснелият Рафаел да успее да заговори.

– Ветеринарят ще дойде за Романо след минута – съобщи Кинвара. – Трябва да се връщам в конюшнята.

– Само два въпроса и приключвам – увери я Страйк. – Да са ви изчезвали таблетки амитриптилин? Предписани са ви с рецепта, нали?

– От полицията ме питаха за това. Може и да съм изгубила някои – отвърна Кинвара с дразнеща отнесеност. – Но няма как да съм сигурна. Имаше една кутийка, за която смятах, че съм я изгубила, а после я намерих отново и вътре нямаше толкова хапчета, колкото бяха преди по мои спомени. Знам, че си мислех как трябва да оставя една опаковка в къщата на Ебъри Стрийт, в случай че си забравя лекарството, когато пътувам в Лондон, но когато от полицията ми зададоха въпроса, не можах да си спомня направила ли съм го наистина, или не.

– Значи не можете да се закълнете, че са ви изчезнали хапчета?

– Не – отвърна Кинвара. – Джаспър може да е откраднал няколко, но не мога да го твърдя със сигурност.

– Нахлували ли са отново в градината след смъртта на съпруга ви? – попита Страйк.

– Не, нищо такова нямаше – отговори Кинвара.

– Чух, че приятел на съпруга ви се опитал да му позвъни рано в сутринта, когато е починал, но не могъл да се свърже. Случайно да знаете кой е този приятел?

– О... да. Бил е Хенри Дръмънд – каза Кинвара.

– А кой е той?

– Търговец на картини, много стар приятел на татко – намеси се Изи. – Рафаел поработи при него за известно време... нали, Раф? Докато не дойде да помага на татко в парламента.

– Не виждам какво общо има Хенри с всичко това – обади се Торкил с гневно изсмиване.

– Е, мисля, че това беше всичко – каза Страйк, пренебрегнал думите му, и затвори бележника си. – Само бих искал да знам дали според вас смъртта на съпруга ви е самоубийство, госпожо Чизъл.

Ръката й, с която държеше салфетката, потрепна леко.

– Никой не се интересува какво мисля аз – промърмори.

– Уверявам ви, че аз се интересувам – каза Страйк.

Очите на Кинвара пробягаха към Рафаел, загледан смръщено към поляната, а после към Торкил.

– Е, ако искате мнението ми, Джаспър сътвори голяма глупост точно преди...

– Кинвара – остро я прекъсна Торкил – съветвам те да не...

– Не ме интересуват твоите съвети! – извърна се тя към него с присвити очи. – Не докараха ли тъкмо те семейството до финансова разруха?

Физи стрелна през Изи към мъжа си предупредителен поглед да не отговаря. Кинвара отново се обърна към Страйк.

– Малко преди смъртта си мъжът ми провокира някого, след като го бях предупредила, че не бива да го прави с този човек...

– За Герайнт Уин ли говорите? – попита Страйк.

– Не – отвърна Кинвара, – но сте близо. Торкил не иска да казвам нищо за това, защото засяга добрия му приятел Кристофър...

– Мътните да го вземат! – избухна Торкил. Изправи се на крака и отново подръпна кадифените си панталони с цвят на горчица. – Бога ми, нима ще въвличаме външни хора в тези фантасмагории? И какво общо има Кристофър, по дяволите? Тъстът ми се самоуби! – изрече той на висок глас към Страйк, след което се извъртя към жена си и сестра й. – Търпях тази глупост, защото вие, момичета, искате да намерите душевен покой, но честно казано, ако ще поведе в такава посока...

Изи и Физи нададоха дружни възгласи в опит да го успокоят и да оправдаят себе си и насред цялата шумотевица Кинвара стана от стола, отметна назад дългата си червена коса и тръгна към вратата, като остави у Робин силното впечатление, че напълно преднамерено бе метнала тази бомба в разговора. На вратата тя спря и всички обърнаха глави към нея, сякаш ги бе повикала. С тънкия си детински глас Кинвара заяви: