Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Три, доколкото на мен ми е известно – отвърна Кинвара. Натъртването й подсказваше, че другите от семейството може да крият ключове от нея.

– И у кого бяха? – попита Страйк.

– Джаспър си имаше свой ключ – каза тя, – аз също и имаше един резервен, който Джаспър беше дал на чистачката.

– Как се казва тя?

– Изобщо не знам. Джаспър я освободи две седмици преди... преди да умре.

– И защо я уволни? – поинтересува се Страйк.

– Ако искате да знаете, отървахме се от нея, защото затягахме коланите.

– Тя от агенция ли беше пратена?

– О, не. Джаспър беше старомоден. Постави обява в един местен магазин и тя дойде да кандидатства. Мисля, че беше румънка или полякиня, или някаква такава.

– Имате ли адреса й?

– Не, Джаспър я нае и уволни. Аз дори не съм я виждала.

– Какво стана с нейния ключ?

– Седеше в кухненско чекмедже в къщата на Ебъри Стрийт, но след като умря, установихме, че Джаспър го е преместил в бюрото в службата си, където го беше заключил – отговори Кинвара. – От министерството ни го дадоха заедно с другите му лични вещи.

– Изглежда странно – коментира Страйк. – Някой знае ли защо може да го е направил?

Никой от останалите нямаше предложение по въпроса, но Кинвара каза:

– Винаги е треперел за сигурността, но напоследък стана съвсем параноичен. Освен когато опираше до конете, разбира се. Всички ключове за Ебъри Стрийт са от специален вид. Невъзможни за копиране.

– Трудни за копиране – поправи я Страйк, като нахвърля бележка, – но не и невъзможни, ако познаваш точните хора. Къде бяха другите два ключа по времето на смъртта му?

– Този на Джаспър беше в джоба на сакото му, а моят беше тук, в ръчната ми чанта – отвърна Кинвара.

– Ами контейнерът с хелий? – продължи Страйк с въпросите. – Някой знае ли кога е купен?

Тези думи бяха посрещнати с пълно мълчание.

– Да е имало парти? – настоя Страйк. – Може би за някое от децата?

– Никога – отвърна Физи. – Татко използваше къщата на Ебъри Стрийт за работа. Не е устройвал там парти, доколкото ми е известно.

– А вие, госпожо Чизъл? – обърна се Страйк към Кинвара. – Спомняте ли си случай...

– Не – прекъсна го тя. – Вече го казах на полицията. Джаспър трябва да го е купил сам, друго обяснение няма.

– Намериха ли касова бележка? Или такава за кредитна карта?

– Вероятно е платил в брой – услужливо предположи Торкил.

– Има и друго, което искам да изясня – каза Страйк, като следваше списъка, който си бе приготвил. – Става дума за телефонните разговори, които министърът е провел сутринта преди смъртта си. Очевидно се е обадил на вас, госпожо Чизъл, а после на теб, Рафаел.

Рафаел кимна. Кинвара каза:

– Искаше да знае сериозна ли съм била, като съм написала, че го напускам, и аз му отвърнах, че да. Не беше дълъг разговор. Аз не знаех... нямах представа коя е всъщност помощничката ви. Тя се появи отникъде, а Джаспър се държеше странно, като го питах за нея, и аз... разстроих се. Мислех, че нещо се случва там.

– Изненадахте ли се, че мъжът ви е чакал чак до сутринта, за да ви се обади по повод оставената бележка? – попита Страйк.

– Каза, че не я забелязал, като се прибрал.

– Къде я бяхте оставили?

– На нощното му шкафче. Сигурно се е върнал пиян вечерта. Той има... имаше навика да пие много, откакто започна онова с изнудването.

Норфъкският териер, затворен извън къщата, внезапно се появи пред един от високите прозорци и залая към тях.

– Проклето куче – промърмори Торкил.

– Липсва му Джаспър. Той си беше... неговото... куче...

Тя се изправи рязко и отиде да извади салфетки от кутия, поставена върху книгите за градинарство. Личеше, че всички изпитват неудобство. Териерът продължи да лае още и още. Спящият лабрадор се събуди и излая веднъж в отговор, преди едно от светлокосите деца да дотича и да викне към териера да иде да играе на топка с тях. Кучето хукна подире му.

– Браво на теб, Прингъл! – провикна се Торкил.

При отсъствието на лай лекото хлипане на Кинвара и шумовете от наместването на лабрадора отново за сън изпълниха стаята. На Робин безучастността на семейството й се видя крайно коравосърдечна.

– Тази картина пък откъде се взе? – попита Торкил, като се престори на заинтересуван и присви очи към конската сцена над главата на Рафаел. – Нова е, нали?

– Беше на Дрънкалото – отвърна Физи и също примижа към нея. – Домъкна куп конски неща, като дойде от Ирландия.

– Виждате ли това жребче? – втренчи се Торкил критично в картината. – Знаете ли на какво ми прилича? На смъртоносен бял синдром. Чували ли сте за него? – попита той жена си и балдъзата си. – На теб сигурно ти е известен, Кинвара – подхвърли, явно с убеждението, че най-благородно я приобщава към любезен разговор. – Чистобялото жребче изглежда здраво, като се роди, но е с дефект в червата. През тях не могат да минават изпражнения. Баща ми отглеждаше коне – обясни той на Страйк. – Страдащите от смъртоносен бял синдром не оцеляват. Трагедията е, че се раждат живи, така че кобилата ги храни, привързва се към тях, а после...