Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Всички идвате в тази къща, сякаш сте истинските й собственици, а аз съм гостенка, но Джаспър каза, че мога да живея тук до последния си час. А сега трябва да се видя с ветеринаря и когато се върна, искам всички да сте се махнали. Не сте добре дошли вече.

„Боя се, че не след дълго ще чуем нещо за фамилния призрак.“

Робин попита дали може да използва тоалетната, преди да си тръгнат от Чизъл Хаус, и Физи я поведе по коридора все още негодуваща срещу Кинвара.

– Но как смее тя? Как си позволява? Тази къща е на Прингъл, не нейна. – После без никаква пауза добави: – Моля те, не обръщайте внимание на онова, което изтърси за Кристофър, тя просто се опитва да изкара Торкс от кожата му, а това е отвратително, горкият не е на себе си от гняв.

– Кой е Кристофър? – попита Робин.

– Е, не знам дали е редно да казвам – поколеба се Физи. – Но след като вие... Естествено, той няма нищо общо. Кинвара чисто и просто е озлобена. Тя говореше за сър Кристофър Бароуклъф-Бърнс. Стар приятел на семейството на Торкс. Кристофър е висш държавен служител и беше ментор на онзи младеж Малик във Външното министерство.

Тоалетната беше студена и направо антична. Когато дръпна резето, Робин чу Физи да се оттегля към дневната, без съмнение за да утешава ядосания Торкил. Тя се огледа: очуканите боядисани каменни стени бяха голи с изключение на многото тъмни дупчици по тях, в някои от които още стърчеше гвоздей. Робин предположи, че е дело на Кинвара свалянето на голям брой снимки в пластмасови рамки, които сега лежаха струпани на пода край тоалетната чиния. Представляваха разнородни колажи от семейни фотографии.

След като си избърса ръцете във влажна кърпа, миришеща на куче, Робин приклекна да ги прегледа. Изи и Физи бяха почти неотличими една от друга като деца и не бе възможно да се определи коя правеше циганско колело на поляната за крикет, коя прескачаше препятствие с пони, коя танцуваше пред коледната елха в коридора и коя целуваше младия Джаспър Чизъл на ловен пикник, където всички мъже бяха с панталони от туид и зелени промазани брезентови якета.

А виж, Фреди бе веднага разпознаваем, защото, за разлика от сестрите си, беше наследил издадената долна устна на баща си. Също като племенниците си рус до бяло в детските си години, той се появяваше често по снимките – сияещ пред фотоапарата като малчуган, с каменно лице в униформата си за подготвителното училище, окалян и тържествуващ в екипа си за ръгби.

Робин разгледа групова снимка на тийнейджъри, всички облечени от горе до долу в бели екипи за фехтовка и кантове на клиновете в цветовете на националния флаг. Тя разпозна Фреди, застанал в центъра на групата и вдигнал голяма сребърна купа. В далечния край стоеше нещастно на вид момиче, за което Робин се сети, че е Рианон Уин, по-голяма и по-слаба, отколкото на снимките, които баща й бе показал на Робин, контрастираща с унилото си изражение на всички останали, грейнали в горди усмивки.

Робин продължи да разглежда останалите снимки и вниманието й бе привлечено от последната, доста избледняла, на която имаше голяма компания.

Снимката бе направена в празнична шатра от нещо като сцена. Над главите на множеството се извисяваха сини балони с хелий във формата на числото осемнайсет. Поне стотина тийнейджъри очевидно бяха поканени да погледнат към обектива. Робин ги огледа внимателно и лесно откри Фреди, заобиколен от голяма група момчета и момичета, прегърнати през раменете, всичките смеещи се. Зърна лицето, което търсеше инстинктивно след почти цяла минута: Рианон Уин, слаба, бледа и без следа от усмивка до маса с напитки. Близо зад нея стояха две момчета не в официални костюми, а с джинси и фланелки. Единият бе мургав и красив, с дълга коса и тениска на групата Клаш.

Робин извади телефона си и снима отбора по фехтовка и партито за осемнайсетия рожден ден, после внимателно подреди снимките, както ги бе открила, и излезе от тоалетната.

За миг си помисли, че тихият коридор е празен. После видя, че Рафаел се е облегнал до масичка със скръстени ръце.

– Е, довиждане – каза му Робин и се насочи към външната врата.

– Почакай за малко.

Тя спря, а той се отдели от масичката и я приближи.

– Да знаеш, че ти бях много ядосан.

– Разбирам защо – тихо отвърна Робин, – но аз вършех онова, за което баща ти ме нае.

Той се приближи още и спря под стар стъклен полилей, висящ от тавана. Половината крушки липсваха.