Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Стеда Котидж се появи пред погледа им в една просека пред тях. Градината, заобиколена от паянтова ограда, беше почти толкова обрасла, колкото всичко наоколо. Сградата беше схлупена, от тъмен камък и очевидно напълно запусната със зейналата в покрива й дупка и пукнатини по повечето прозорци.

– Седни – посъветва Робин Страйк и му посочи широк дънер точно пред оградата на къщата. Тъй като твърде много го болеше, че да спори, той изпълни каквото му бе наредено, а Робин отиде до външната врата и я побутна, но тя се оказа заключена. Газейки през високата до коляно трева, се приближи до един от мръсните прозорци и надникна през него. Стаите бяха с напластен дебел слой прах и празни. Единствен признак за някогашно обитаване имаше в кухнята, където върху мърлява повърхност бе оставена неизмита керамична чаша с лика на Джони Каш.

– Къщата изглежда необитаема от години и нищо не подсказва, че някой може да нощува в нея при примитивни условия – уведоми тя Страйк, като се появи от другата страна на постройката.

Страйк, току-що запалил цигара, не отговори. Взираше се надолу към обширна падина в гората, обкръжена от дървета и пълна с коприва, заплетени тръни и избуяли бурени.

– Би ли нарекла това долчинка? – попита я.

Робин погледна към подобната на басейн падина.

– Повече прилича на долчинка от всичко, което видяхме наоколо – отвърна.

– „Той удуши детето и го заровиха в долчинката до къщата на татко“ – цитира Страйк.

– Ще огледам – каза Робин. – Ти стой тук.

– Не – вдигна ръка Страйк да я спре, – нищо няма да намериш...

Но Робин вече се плъзгаше надолу по стръмните склонове на „долчинката“, а тръните закачаха джинсите й.

След като стигна дъното, придвижването стана изключително трудно. Копривата стигаше до кръста й и тя вдигна ръце нагоре, за да избегне опарвания и драскотини. Млечка и лютиче изпъстряха тъмнозеления фон с бяло и жълто. Високите трънливи стебла на диви рози се къдреха като бодлива тел на всяка крачка.

– Пази се – подвикна Страйк и се чувстваше безсилен, като я гледаше как се бори, драна и опарвана на всяка крачка.

– Нищо ми няма – отвърна Робин, като се взираше в земята под дивата растителност. Ако нещо бе заровено тук, то отдавна бе обрасло и копаенето щеше да е мъчна работа. Точно това каза на Страйк, когато се наведе да види какво има под един къпинов храст.

– Съмнявам се, че Кинвара ще се съгласи на драго сърце да копаем – каза Страйк и в мига, щом го изрече, си спомни думите на Били: „Тя няма да ми даде да копая, но на вас ще позволи“.

– Почакай – проговори развълнувано Робин.

Макар да знаеше, че няма как да е открила нещо, Страйк се напрегна.

– Какво?

– Има нещо там – каза Робин, като наклони глава да види по-добре под гъстата туфа коприва в самия център на долчинката.

– О, господи.

– Какво? – повтори Страйк. Макар да бе на много по-висока позиция от нея, не различаваше нищо в туфата с коприва. – Какво видя?

– Не знам... може да ми се е сторило. – Тя се поколеба. – Надали имаш ръкавици.

– Нямам. Робин, недей...

Но тя вече бе нагазила сред копривата с вдигнати ръце и я тъпчеше, та колкото може да я сплеска надолу. Страйк я видя да се навежда и да вдига нещо от земята. Изправи се и остана неподвижна, с наведена червеникавозлатиста глава над онова, което бе открила, докато Страйк не попита нетърпеливо:

– Какво е?

Косата й се отметна от лицето, съвършено бледо на фона на тъмната зеленина, и тя вдигна към него малък дървен кръст.

– Не, стой си там – нареди му, когато той автоматично направи крачка към ръба на долчинката, за да й помогне да се изкачи. – Ще се справя.

Цялата бе в драскотини и ярки петна от копривата, но като реши, че още няколко не са от значение, помогна си с ръце по стръмния склон, докато не наближи достатъчно Страйк, та той да я издърпа в последните метър-два.

– Благодаря – промълви тя задъхана. – Има вид да е лежал там от години – каза, като бръсна пръстта от долния край, който бе заострен, та по-лесно да се забие в земята. Дървото бе влажно и с петна по него.

– Написано е нещо – каза Страйк, като го взе от нея и примижа към слузестата му повърхност.

– Къде? – попита Робин.

Косата й допря бузата му, когато застанаха един до друг, загледани в бледите остатъци от нещо, написано с флумастер и отдавна изличено от дъжда и росата.

– Прилича на писано от дете – отрони Робин.

– Това е „С“ – каза Страйк, – а в края... „г“ ли е, или е „и“?