Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Корм?

– Здравей, Шарлот.

Ако си бе мислила да го целуне, каменното му лице я отказа.

– Но какво правиш тук?

– Поканиха ме – излъга Страйк. – Като знаменитост с ампутиран крак. А ти?

Тя изглеждаше замаяна.

– Племенницата на Джаго е параолимпийка. Тя...

Шарлот се огледа, като очевидно се опитваше да открие племенницата, и отпи от чашата си с вода. Ръката й трепереше. Няколко капки се разляха. Той ги видя да се разсипват като стъклени мъниста по корема й.

– Ами... тук е някъде – изрече с притеснен смях. – Има церебрална парализа, но е невероятна ездачка. Баща й е в Хонконг, така че майка й покани мен на негово място.

Мълчанието му я изнервяше. Продължи да бъбри.

– Семейството на Джаго обича да ме извежда по разни събития, но зълва ми е ядосана, защото обърках датите. Бях решила, че днес сме на вечеря в „Шард“, а това нещо тук е в петък, тоест утре, така че не съм облечена като за пред кралска особа, но бях закъсняла и нямаше време да се преоблека.

Тя направи безпомощен жест към простата си черна рокля и ботите си на тънки токове.

– Джаго не е ли тук?

Зелените й очи със златисти точици проблеснаха леко.

– Не, в Щатите е.

Вниманието й се насочи към горната му устна.

– Да не си се бил?

– Не – отвърна той и отново бръсна нос с опакото на дланта си. Прехвърли внимателно тежестта си върху протезата, готов да се отдалечи.

– Е, хубаво беше, че...

– Корм, не си тръгвай – каза тя и се протегна, но пръстите й дори не докоснаха ръкава му и ръката й се отпусна до тялото. – Недей още. Аз... ти стори такива невероятни неща. Изчетох всичко по вестниците.

Последния път, като се бяха видели, също му течеше кръв заради летящия пепелник, закачил лицето му, когато я напусна. Спомни си съобщението „Беше твое“, изпратено в навечерието на сватбата й с Рос, отнасящо се до друго бебе, което тя бе твърдяла, че носи, но бе изчезнало, без той да види доказателство за съществуването му. Спомни си също снимката й, която му бе изпратила в офиса минути след като бе казала „Да“ на Джаго Рос, красива и обречена като обект на жертвоприношение.

– Поздравления – изрече той, а очите му останаха насочени към лицето й.

– Огромна съм, защото са близнаци.

Той забеляза, че тя не докосна корема си, както бе виждал да правят други бременни жени, докато говореше за бебетата, а погледна надолу, сякаш леко учудена да види промененото си тяло. Никога не бе искала деца, докато бяха заедно. Беше едно от нещата, по които си приличаха. Бебето, за което бе твърдяла, че е негово, бе нежелана изненада и за двама им.

Във въображението на Страйк потомците на Джаго Рос лежаха сгушени под черната рокля като две паленца, не съвсем човешки създания, емисари на своя баща, който приличаше на разгонена арктическа лисица. Доволен бе, че те са там, ако подобна безрадостна емоция би могла да се нарече доволство. Всички пречки и препятствия бяха добре дошли, защото сега му бе станало ясно, че гравитационното притегляне, което Шарлот тъй дълго бе упражнявала върху него дори след стотици скандали и сцени и след хиляди лъжи, още не бе изгубило силата си. Както винаги изпита чувството, че зад зелените си очи със златисти точици тя знаеше точно какво си мисли той.

– Има още цяла вечност, докато се появят. Направиха ми скенер, момче и момиче са. Джаго се радва за момчето. С някого ли си тук?

– Не.

Точно когато го каза, зърна зелено петно над рамото на Шарлот. Робин си приказваше оживено с подобната на мишка жена в рокля от лилав брокат, която най-сетне се бе отървала от Герайнт.

– Хубава е – отбеляза Шарлот, като погледна да види кой бе привлякъл вниманието му. Имаше свръхестествената способност да улавя и най-беглия проблясък на интерес у него към други жени. – Не, почакай – изрече бавно, – не е ли това момичето, което работи при теб? Имаше я по всички вестници... Как й беше името... Роб...

– Не – прекъсна я Страйк, – не е тя.

Никак дори не се учуди, че Шарлот знаеше името на Робин или че я бе разпознала дори с лешниковите контактни лещи. Ясно му бе, че Шарлот ще следи какво се случва с него.

– Винаги си харесвал момичета с такива цветове на коса и тен – подхвърли Шарлот с изкуствена веселост. – Онази малка американка, с която се хвана, след като се престори, че сме скъсали в Германия, имаше подобни...

Близо до тях се раздаде сподавено изпискване:

– О, боже мой, Чарли!

Изи Чизъл вървеше сияеща към тях и порозовялото й лице контрастираше неуместно с оранжевата рокля. Страйк я заподозря, че не е на първата си чаша вино.