Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Но когато разговорът им завърши, Матю попита:

– Всичко наред ли е помежду ни?

А тя отговори:

– Да, всичко е наред.

Той се изправи, протегна ръка и й помогна да се надигне от креслото. Тя се усмихна насила, а после той я целуна силно по устата и започна да дърпа зелената рокля. Робин чу как тъканта покрай ципа се разпра и когато започна да протестира, той отново прилепи устни към нейните.

Знаеше, че може да го спре, че той я чака да го спре, че е подлагана на тест по грозен и непочтен начин, че той би отрекъл какво върши в действителност, че ще твърди как сам е жертвата. Мразеше го, че се държи така и част от нея искаше да бъде типът жена, която би се абстрахирала от отвращението си и от изпълнената си с нежелание плът, но тя се бе борила твърде дълго и упорито, за да си възвърне притежанието над собственото си тяло, за да търгува с него по такъв начин.

– Не – каза и го отблъсна от себе си. – Не искам.

Той я пусна веднага, както и тя бе знаела, че ще направи, с изражение, в което се смесваха гняв и тържествуване. Внезапно разбра, че не го бе заблудила, когато правиха секс в уикенда на годишнината им, и парадоксално това извика у нея чувство на нежност към него.

– Съжалявам – промълви, – уморена съм.

– Да – каза Матю. – Аз също.

И излезе от стаята, като остави Робин с усещане за студ по гърба си, където зелената рокля бе скъсана.

Къде беше Страйк, по дяволите? Вече беше девет и пет и на нея й бе нужна компания. Също така искаше да знае какво беше станало, след като той си тръгна от приема с Шарлот. Всичко бе за предпочитане пред това да седи тук и да мисли за Матю.

И сякаш го бе призовала с мисълта си, телефонът й иззвъня.

– Прощавай – каза, преди тя да е успяла да заговори. – Подозрителен пакет на шибаната спирка „Грийн Парк“. От двайсет минути съм заклещен в метрото и чак сега получих сигнал. Пристигам по най-бързия начин, но може да се наложи да започнете без мен.

– О, господи – отрони Робин и затвори уморените си очи.

– Съжалявам – повтори Страйк. – Пътувам натам. Имам да ти казвам нещо всъщност. Снощи се случи нещо много странно... О, чакай, тръгнахме. Скоро ще се видим.

Той затвори и остави Робин с перспективата да понесе сама първите изблици от гнева на Джаспър Чизъл и все още бореща се с безформени чувства на боязън и потиснатост, кръжащи около тъмнокоса грациозна жена, която имаше преднина шестнайсет години в сравнение с нея в познанство и спомени с Корморан Страйк, а Робин си казваше няма значение, за бога, нима си нямаш достатъчно проблеми, че си се загрижила за любовния живот на Страйк, който няма нищо общо с теб...

Усети гузно бодване около устните, където бе попаднала заблудената целувка на Страйк пред болницата. И сякаш можеше да измие усещането, изпи наведнъж остатъка от кафето си и излезе на широката права улица, оградена от два симетрични реда идентични къщи от деветнайсети век.

Закрачи енергично не защото бързаше да понесе яростта и разочарованието на Чизъл, а защото активността помагаше за разпръсването на неприятните мисли.

Пристигна пред къщата на Чизъл точно навреме и се повъртя за няколко изпълнени с надежда секунди край лъскавата черна входна врата, в случай че Страйк се появи в последния момент. Не се случи. Така че Робин стисна зъби, изкачи трите чисти бели стъпала, водещи от тротоара, и почука на външната врата, която бе открехната и се отвори на няколко сантиметра. Приглушен мъжки глас извика нещо, което можеше да е „Влез“.

Робин прекрачи в малко тъмно антре, в което доминираха шеметно стръмни стълби. Маслиненозелените тапети бяха овехтели и прокъсани на места. Като остави външната врата, както я беше заварила, тя извика:

– Господин министре?

Той не отговори. Робин почука леко на вратата вдясно и я отвори.

Времето застина. Сцената, разкрила се пред очите й, нахлу през ретините й в съзнание, съвършено неподготвено за нея, шокът я задържа на прага с ръка все още върху бравата. Устата й бе леко отворена и тя се мъчеше да осмисли какво вижда.

В кресло в стил „кралица Ан“ седеше мъж с протегнати напред крака и увиснали ръце. Изглеждаше, че вместо глава има сива ряпа на раменете си, но всъщност си беше човешка глава, омотана в прозрачен пластмасов плик, в който от голям цилиндър влизаше тръба. Мъжът имаше вид, сякаш се е задушил. Лявото му стъпало бе килнато странично върху килима и разкриваше малка дупка в подметката, дебелите пръсти на ръцете почти докосваха пода, а на чатала му имаше петно от изпразнилия се мехур.