Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Хм... – рече Страйк. Забеляза мобилния телефон в ръцете на Робин. – Снима ли всичко?

Тя кимна.

– Всичко тук? – попита той и направи широк жест над масата. – А това? – посочи пукнатата тубичка с хапчета на килима.

– Да. Вината е моя, аз ги настъпих.

– Как влезе?

– Отворено беше. Реших, че той я е оставил открехната за нас – отвърна Робин. – На улицата викна някакъв работник и аз си помислих, че Чизъл казва „Влез“. Очаквах...

– Стой тук – заръча Страйк.

Той излезе от стаята. Тя го чу да се качва по стълбите, а после тежките му стъпки се разнесоха над тавана, но тя знаеше, че там няма никой. Усещаше пълната безжизненост на къщата, нереалния й вид на картонен декор и разбира се, Страйк се върна след пет минути и поклати глава.

– Никой.

Мина покрай нея през врата, водеща извън дневната, и когато Робин го чу да стъпва по плочки, разбра, че е в кухнята.

– Съвсем празно – съобщи Страйк, щом се върна.

– Какво стана снощи? – попита Робин. – Спомена, че се случило нещо странно.

Искаше й се да обсъждат някаква друга тема, а не ужасната фигура, доминираща в стаята с гротескната си безжизненост.

– Били ми се обади. Каза, че се опитвали да го убият, преследвали го. Твърдеше, че е в телефонна кабина на Трафалгар Скуеър. Отидох да го търся, но не беше там.

– О – промълви Робин.

Значи не беше бил с Шарлот. Дори в тази екстремна ситуация Робин регистрира факта и изпита задоволство.

– Това пък какво е? – продума тихо Страйк, като гледаше покрай нея към един ъгъл на стаята.

Там до стената бе подпряна изкривена сабя. Изглеждаше, сякаш е била насилена или умишлено огъната чрез натиск отгоре. Страйк внимателно заобиколи трупа да я разгледа, но тогава чуха полицейската кола да спира пред къщата и той се изправи.

– Ще им кажем всичко, очевидно – заяви Страйк.

– Да – отвърна Робин.

– Освен за подслушвателните устройства. По дяволите... ще ги намерят в офиса ти...

– Няма – отвърна Робин. – Вчера ги отнесох у дома, в случай че ми се наложи да се покрия заради „Сън“.

Преди Страйк да успее да изрази възхищението си от подобна предвидливост, някой блъсна силно входната врата.

– Е, беше хубаво, докато траеше, нали? – подхвърли Страйк с мрачна усмивка, като тръгна към коридора. – Говоря за отсъствието ни от вестниците.

„Станалото би могло да се потули... или поне да му бъде дадено задоволително обяснение.“

Случаят „Чизъл“ запази уникалното си естество дори когато клиента им вече го нямаше.

Когато бяха подхванати обичайните процедури и формалности, свързани с трупа, Страйк и Робин бяха съпроводени от Елбъри Стрийт до Скотланд Ярд, където ги разпитаха поотделно. Страйк знаеше, че из нюзрумовете на Лондон вероятно бушуваше торнадо от предположения във връзка със смъртта на правителствен министър, и разбира се, когато излязоха от Скотланд Ярд шест часа по-късно, колоритните подробности от личния живот на Чизъл се предаваха по телевизията и радиото, а щом отвориха интернет браузърите на телефоните си, мигом цъфнаха акценти от новинарски сайтове, а блоговете и социалните медии гъмжаха от цветисти теории, при които цяло съзвездие от Чизъли, подобни на герои от комикси, умираха от ръката на друго съзвездие мъгляви врагове. Докато пътуваше с такси към Денмарк Стрийт, Страйк прочете как Чизъл, корумпираният капиталист, бил очистен от руската мафия, след като не успял да си плати лихвите по нечиста сделка, докато Чизъл, защитникът на традиционните английски ценности, със сигурност бе убит от отмъстителни ислямисти заради усилията му да окаже съпротива на закона на шериата.

Страйк отиде до мансардния си апартамент само за да си прибере някои неща за всекидневно ползване и се пренесе в дома на старите си приятели Ник и Илза, съответно гастроентеролог и адвокат. Робин, която по настояване на Страйк бе хванала такси право към дома си на Албъри Стрийт, получи дежурна прегръдка от Матю, чиято твърде прозрачна преструвка на съчувствие за Робин бе по-лоша от открит гняв.

Когато чу, че Робин е призована и на другия ден в Скотланд Ярд за допълнителен разпит, Матю изостави самоконтрола си.

– Всеки би предвидил, че се задава такова нещо.

– Странно, повечето хора останаха напълно изненадани – отвърна Робин. Току-що бе отхвърлила четвъртото обаждане на майка си от сутринта.

– Нямах предвид самоубийството на Чизуел...