Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Пак разглеждах онези снимки – каза Робин. Откакто бяха открили трупа, при всекидневните им контакти всеки техен разговор се въртеше около снимките на Чизъл и на стаята, в която го бяха заварили.

– И аз. Откри ли нещо ново?

– Да, две месингови кукички на стената. Мисля, че сабята обичайно...

– ...е била закачена под липсващата картина?

– Именно. Мислиш ли, че е на Чизъл от армията?

– Най-вероятно. Или на някого от предците му.

– Чудя се защо ли е била свалена. И как се е изкривила.

– Допускаш, че Чизъл я е откачил от стената, за да се опита да се защити срещу убиеца си?

– За пръв път го изричаш – отбеляза тихо Робин. – „Убиец“.

Оса прелетя ниско над Страйк, но отблъсната от цигарения дим, отлетя с жужене.

– Шегувах се.

– Наистина ли?

Страйк протегна крака напред и заразглежда стъпалата си. Тъй като не излизаше от къщата, а в нея беше топло, не си правеше труда да обува чорапи и обувки. Босите му крака, които рядко виждаха слънце, бяха бледи и космати. Изкуственото стъпало – единично парче от карбонови влакна без индивидуални пръсти, слабо проблясваше на слънцето.

– Има странни детайли – каза Страйк, като размърда оцелелите си пръсти, – но мина цяла седмица, а никой не е арестуван. Полицията е видяла същото като нас.

– Уордъл не е ли чул нещо? Бащата на Ванеса е болен и тя е в домашен отпуск, иначе бих я попитала.

– Уордъл е затънал в неговите антитерористични дела около олимпиадата. Беше така любезен да отдели време да отговори на съобщението ми на гласовата му поща. Попика се от смях, задето клиентът ми е умрял и ме е оставил с пръст в уста.

– Корморан, видя ли името на онези хомеопатични таблетки, които настъпих?

– Не – отвърна Страйк. Тази снимка не беше сред отделените от него. – Как е то?

– Лахесис. Видях го, като увеличих образа.

– И защо смяташ, че е важно?

– Когато Чизъл дойде в офиса ни и цитира онова латинско стихотворение на Аамир, подхвърли нещо за „човек с твоите навици“ и спомена Лахесис. Каза, че била...

– Една от трите мойри, богините на съдбата.

– Точно така. Онази, която „знае на кого кога ще му дойде редът“.

Страйк пуши мълчаливо няколко секунди.

– Звучи като заплаха.

– Така е, да.

– Твърдо ли не си спомняш кое беше стихотворението? Автора поне?

– Опитвах се, но не... Чакай... – изрече внезапно Робин. – Той каза номер.

– Катул – заяви Страйк и се изпъна върху железния градински стол.

– Откъде знаеш?

– Защото стихотворенията на Катул нямат заглавия, а номера, а върху масичката на Чизъл лежеше стар екземпляр от книгата. Катул описва множество интересни навици: кръвосмешение, содомия, изнасилвания на деца...

– Странно съвпадение, нали? – отбеляза Робин.

– Може на Чизъл да са му предписали таблетките и така да е направил връзката.

– Той приличаше ли ти на човек, който би се доверил на хомеопатия?

– Не – призна Страйк, – но ако намекваш, че убиецът е подхвърлил тубичка с таблетки като художествен детайл...

Чу далечен звън на камбанки.

– Има някой на вратата – каза Робин. – Ще ида да видя...

– Провери кой е, преди да отваряш – предупреди я Страйк. Получи неочаквано прозрение.

Стъпките й бяха заглушени, той знаеше, че стъпва по килим.

– О, боже.

– Кой е?

– Мич Патерсън.

– Видя ли те?

– Не, аз съм горе.

– Тогава не отваряй.

– Няма.

Но дишането й бе станало шумно и накъсано.

– Добре ли си?

– Да – отвърна тя задавено.

– Той какво...

– Ще затварям. После ще ти позвъня.

Разговорът прекъсна.

Страйк свали от ухото телефона си. Като усети топлина в пръстите на другата си ръка, осъзна, че цигарата му бе догоряла до филтъра. Натисна угарката върху горещата каменна настилка, после я метна през стената у съседа, когото Ник и Илза не харесваха, и веднага запали друга, замислен за Робин.

Тревожеше се за нея. Можеше да се очаква, естествено, че ще изпитва тревожност и стрес, след като се бе натъкнала на труп и бе разпитвана от службите по сигурността, но той забеляза промеждутъци с липса на концентрация по телефона, когато го бе питала за едно и също нещо два или три пъти. Налице бе и някакво нездраво нетърпение да се върне в офиса или да поеме задача на улицата.

Страйк бе убеден, че Робин трябва да получи малко отдих и не й спомена за линията на разследване, която бе поел, тъй като тя непременно щеше да настоява да помогне.

Фактът бе, че за Страйк случаят на Чизъл бе започнал не с историята на мъртвеца за изнудване, а с разказа на Били Найт за удушено дете, увито в розово одеяло и заровено. Откакто получи последния зов за помощ от Били, Страйк звъня на номера, откъдето бе направено обаждането. Накрая предишната сутрин му отговори любопитен минувач, който потвърди местоположението на телефона в края на Трафалгар Скуеър.