Том Грейс - Операция „Хищна птица“

— Беше много настоятелен — възрази Келси. — Нека го изчакаме да се свести, а после ще видим.

Моли се замисли за момент, после се обърна към Валентина:

— Нуждаеш ли се от консултация с лекар?

— Нет. За момента нищо друго не може да се направи.

— Моли, в Центъра за управление не знаят, че Пит е жив — настоя Келси. — За тях той е загинал с всички останали на борда на „Либърти“. Нищо не вреди, ако изчакаме…

— Добре — взе решение Моли. — Ще изчакаме, докато се свести.

Пит лежеше в спалния чувал, прикрепен към стената на модула за почивка. Келси висеше в пространството наблизо и запълваше времето си с някаква електронна книга. Когато го видя за пръв път, остана с впечатлението за мъж с доста внушителна физика, но сега с изненада и ужас откри, че след космическото премеждие от този мъж не беше останало почти нищо.

— Боже, колко ме боли вратът! — простена с дрезгав глас Пит.

— Спокойно — меко подхвърли тя. — Искаш ли малко вода?

Взе еластичната бутилка и я поднесе към устата му.

— Полека, преглъщай бавно…

Пит се задави още на първата глътка. От устата му се изплъзнаха няколко капчици, но Келси успя да ги обере с кърпичката си, преди да литнат в пространството. След което се обърна и включи системата за вътрешна връзка:

— Вал, Моли. Той се събуди.

— Бях в Космоса, въздухът ми свършваше — все така дрезгаво промърмори Пит, опитвайки се да възстанови хода на събитията. — Как така изведнъж…

— Тихо, не се вълнувай. Бях навън и те чаках.

— „Либърти“! Всички са мъртви!

— Знаем това — тъжно кимна Келси. — Съобщиха ни го от Центъра. Ужасен инцидент!

— Умишлен — поправи я Пит.

Лицето ѝ пребледня. В същия момент в модула се появиха Моли и Валентина. Рускинята се плъзна директно към койката, за да провери състоянието на пациента си. Келси се премести към средата на пространството, където се спря Моли.

— Пит току-що ми каза нещо твърде обезпокоително — прошепна тя.

— Какво?

— Че експлозията на „Либърти“ е била умишлена.

— Сериозно ли говориш? Това са глупости!

— Ох, не знам…

— Знаеш ли къде си? — попита Валентина, докато пристягаше ръкава на апарата за кръвно около ръката на Пит.

— В космическата станция.

— Кой ден сме днес?

— Десети, може би единадесети ден от началото на мисията. Колко дълго бях в безсъзнание?

— Около четири часа — отвърна с бегла усмивка Валентина, доволна, че пациентът демонстрира както памет, така и познавателни способности. — Ще ти дам нещо за болката и ще те оставя да почиваш. Мисля, че за няколко дни ще се възстановиш напълно.

Дочули тази прогноза, Келси и Моли побързаха да се приближат.

— Пациентът ти готов ли е да отговаря на въпроси? — попита Моли.

— Да. Според мен го прибрахме навреме, преди да е получил трайни изменения в състоянието си.

— Какво се случи, Пит? — попита Келси.

— Спътникът… Онзи, който изстреляхме, преди да се скачим със станцията… Не успя да влезе в орбита. Отидохме да го приберем за ремонт. Керълайн остана в товарния отсек, а аз бях на върха на ръката, за да осъществя ръчно скачване. Всичко премина по план. Докато Тош прибираше ръката, аз открих причината за повредата. Пробив в криогенния резервоар. Напълно необясним…

— Как така пробив? — вдигна вежди Моли.

— Резервоарът беше пробит на две места, можех да гледам през дупките. Не особено големи, но съвършени окръжности. Сякаш някой беше стрелял по него.

— А какво стана с „Либърти“? — попита Келси.

— Алармите се включиха точно в този момент. Обърнах се и видях как нещо прониза корпуса и от него започна да изтича въздух. След това бях изхвърлен от позицията си и полетях в празното пространство. Когато успях да прекратя въртеливото движение, опашката на „Либърти“ се беше откъснала и тя падаше.

— Какво те кара да мислиш, че това е било умишлен акт? — попита Моли. — Не допускаш ли, че совалката е била улучена от някакъв случаен предмет в орбита?

— При един удар това би било възможно, но не и при три — поклати глава Пит. — Освен това корабът беше пронизан — нещо, което не е по силите на нито един космически боклук…

— Прав е — кимна Келси. — Дори при висока скорост в орбита няма предмет, който да не забави значително движението си при контакт с корпуса. Дори да приемем, че е запазил масата си.

— Като изстрел в главата — добави Валентина. — Преди да проникне в черепа, куршумът силно се сплесква, а след като вече е вътре, не притежава достатъчно енергия, за да излезе от другата страна…