Кейт Мос - Лабиринтът

— Дай като начало да махнем това — каза тя, после се наведе и смъкна от гърба на Бертранд жълтия кръст. — Не бива да се досетят, че сме бегълки. Имаш ли багаж?

Ако книгата беше у момичето, нямаше нужда да ходят толкова далеч. Търсенето й щеше да приключи тук.

Бертранд поклати глава.

— Нямам.

— Чудесно тогава. А сега тихо. Не бива да привличаме вниманието.

Бертранд пак беше като на тръни, но докато вървяха покрай заспалите хора, Ориан разказваше за Алаис и за замъка Контал. Беше обаятелна, убедителна и внимателна. Малко по малко спечели момичето.

Пусна още една монета в ръката на пазача, който стоеше на изхода, после изведе Бертранд от лагера, при мястото, където синът й я чакаше с шест войници на коне и покрита каруца.

— Те с нас ли ще дойдат? — попита Бертранд, изведнъж се беше усъмнила.

Ориан се усмихна и я качи в каруцата.

— По пътя някой трябва да ни пази от разбойници, нали? Сажо няма да ми прости никога, ако допусна с теб да се случи нещо.

След като Бертранд беше настанена, Ориан се обърна към сина си.

— Ами аз? — възкликна той. — И аз искам да дойда.

— Ти ще стоиш тук — отсече майка му. — Ако случайно си забравил, си във войската. Не можеш да изчезнеш просто така. Ще стане по-лесно и бързо, ако тръгна сама.

— Но…

— Казах вече — сопна се Ориан тихо, за да не ги чуе Бертранд. — Трябва да защитаваш интересите ни тук. Оправи се с бащата на момичето, както говорихме. Остави другото на мен.

Единствената мисъл на Гилем бе как да намери Ориан. Дойде в Монсегюр, за да помогне на Алаис и да я предпази от Ориан. Близо трийсет години я наблюдаваше отдалече.

Сега вече Алаис беше мъртва и той нямаше какво да губи. От година на година жаждата му за мъст бе ставала все по-голяма. Съжаляваше, че навремето не е убил Ориан. Нямаше да пропусне втори шанс.

Скрил лицето си под качулката на наметалото, Гилем се промъкваше през лагера на кръстоносците, докато не видя зеленото и сребристото на шатрата на Ориан.

Отвътре се чуваха гласове. Говореха на френски. Млад мъж даваше заповеди. Гилем си спомни сина на Ориан, младежа, който бе седял до нея на трибуните. Долепи ухо до шатрата и заслуша.

— Той е войник от гарнизона — каза с наглия си глас Луи д’Еврьо. — Познат е под името Сажо дьо Сервиан. Същият, който предизвика днес безредиците. Селяндури — изсъска той презрително. — И добре да се отнасяш с тях, се държат като добичета. — Младежът се засмя сприхаво. — Отведоха го на ограденото място край шатрата на Юг де Арси, по-далеч от другите задържани, за да не създава неприятности. — Луи заговори тихо и Гилем почти не го чуваше. — Това е за теб — рече той. Издрънчаха монети. — Сега половината. Останалото, след като свършиш работа.

Гилем изчака войникът да излезе, после се промъкна през входа, където не пазеше никой.

— Казах ти да не ме безпокоиш — тросна се Луи, без да се обръща.

Ножът на Гилем опря в гръкляна му.

— Ако издадеш и звук, ще те убия — закани се Гилем.

— Взимай каквото искаш… Само не ме убивай.

Гилем огледа разкошната шатра, красивите килими и топлите завивки. Ориан беше получила богатството и общественото положение, към които винаги се беше стремила.

— Как се казваш?

— Луи д’Еврьо. Не знам кой си, но майка ми ще…

Гилем дръпна рязко главата му.

— Не ме заплашвай. Няма кой да те чуе. — Притисна още по-плътно острието към бледата северняшка кожа на Еврьо. Младежът застина. — Сега вече е по-добре. И така. Къде е Ориан? Ако не ми отговориш, ще ти прережа гърлото.

Когато чу името на Ориан, Еврьо настръхна, но от страх езикът му се развърза.

— Отиде на мястото, където държат жените — изпелтечи той.

— Защо?

— За да потърси… едно момиче.

— Не ми губи времето, nenon — изръмжа Гилем. — Какво момиче? Защо го търси?

— Детето на една еретичка. На сестрата на майка ми — каза Еврьо така, сякаш имаше в устата си отрова. — На леля ми. Майка ми искаше да види сама момичето.

— Алаис — пророни невярващо Гилем. — На колко години е детето?

Направо надушваше страха, избил по кожата на Еврьо.

— Откъде да знам? На девет-десет.

— А бащата? И той ли е загинал?

Еврьо се опита да се размърда. Гилем увеличи натиска върху врата му и обърна острието така, че върхът да притисне кожата под лявото ухо на младежа.

— Той е войник от гарнизона на Пиер-Роже дьо Мирпоа.

Гилем разбра.

— И ти прати войник да се погрижи за него…

Острието на ножа му проблесна, отразило светлината на свещта.