Кейт Мос - Лабиринтът

Беше ясно, че докато не бъдат разпитани всички, от най-стария до най-младия, никой няма да бъде пуснат. Съдебният процес можеше да продължи дни наред.

Когато дойде ред и на Сажо, му разрешиха да влезе сам в една от палатките. Той спря пред инквизитора Ферие и зачака.

Восъчното лице на Ферие беше безизразно. Той попита Сажо как се казва, на колко години е, каква длъжност заема и откъде е родом. Пачето перо задраска по пергамента.

— Вярваш ли в рая и ада? — попита внезапно инквизиторът.

— Да, вярвам.

— Вярваш ли в чистилището?

— Да, вярвам.

— Вярваш ли, че Божият Син е бил направен съвършен Човек?

— Аз съм войник, а не монах — отговори Сажо, без да вдига поглед.

— Вярваш ли, че човешката душа има само едно тяло, в което и с което ще бъде възкресена?

— Свещениците казват, че е така.

— Чувал ли си някой да твърди, че е грях да полагаш клетва? И ако си чувал, кого?

Този път Сажо вдигна очи.

— Не, не съм чувал — отвърна той предизвикателно.

— Е, бива ли да говориш така, войнико. Служил си в гарнизона повече от година, а не знаеш, че еретиците отказват да полагат клетва.

— Служил съм на Пиер-Роже дьо Мирпоа, инквизиторе. Не съм слушал какво говорят другите.

Разпитът продължи още известно време, но Сажо остана верен на ролята си на обикновен войник: постоянно твърдеше, че не разбира нищо от писания и вяра. Не обвини никого. Все повтаряше, че не знае нищо.

Накрая инквизиторът Ферие нямаше друг избор, освен да го пусне да си върви.

Слънцето вече залязваше. Здрачът пропълзяваше отново в долината и покриваше всичко с черни сенки.

Сажо беше пратен при неколцина войници, които също бяха минали разпита. Всеки получи завивка, парче корав хляб и чаша вино. Сажо видя, че на цивилните задържани не раздават нищо.

Унинието му стана още по-голямо, когато започна да се свечерява.

Постоянно го глождеше мисълта, че не знае дали Бертранд е преминала през изпитанието и дори къде точно я държат в огромния лагер. Сажо се страхуваше за Алаис, която сигурно гледаше спускащия се мрак, все по-разтревожена с наближаването на часа за път. Беше му криво, че е безсилен да стори каквото и да било, за да помогне.

Притеснен, той стана да се поразтъпче. Усещаше как влагата и студът се просмукват в костите му.

— Assis 102 102 Седнал (фр.). — Б.пр. — изръмжа един войник от охраната и го бутна с копието по рамото.

Сажо щеше да се подчини, ако не беше забелязал по-високо в планината някакво раздвижване. Няколко души, натоварени да претърсят околността, се бяха отправили към скалистата урва, където се криеха Алаис, Хариф и техните водачи. Пламъците на факлите, които носеха, трепкаха и хвърляха сенки по разлюлените от вятъра храсти.

Кръвта на Сажо се смрази.

Вече бяха претърсили крепостта. Сажо си мислеше, че всичко е приключило. Но беше ясно, че те смятат да огледат и храсталака, и плетеницата от пътеки в подножието на цитаделата. Ако продължаха в същата посока, щяха да отидат точно на мястото, където трябваше да е Алаис. А вече бе почти тъмно.

Сажо хукна към оградата.

— Ей! — подвикна войникът, който ги пазеше. — Не чу ли какво ти казах. Спри!

Сажо не му обърна внимание. Без да се замисля за последиците, прескочи дъсчената ограда и се завтече нагоре по склона, към войниците, тръгнали да претърсват. Чу, че войникът долу вика подкрепление. Единствената му мисъл беше, че трябва да отклони вниманието от Алаис.

Мъжете, тръгнали на оглед, спряха да видят какво става.

Сажо изкрещя, за да ги накара от наблюдатели да станат участници. Те се обърнаха един по един. Сажо забеляза, че объркването върху лицата им отстъпва място на войнствеността. Те бяха отегчени и премръзнали, само чакаха да се сбият.

Сажо има време само да разбере, че планът му е успял, когато някой заби юмрук в корема му. Той се опита да си поеме въздух и се преви о две. Двама от войниците извиха ръцете му назад и върху Сажо от всички страни се посипаха удари. Усети на гърлото си вкуса на кръв, ударите не спираха да се сипят.

Чак сега осъзна, че не е преценил правилно положението. Смяташе само да отклони вниманието от Алаис. В съзнанието му изникна бледото лице на Бертранд, която го чакаше. Един от пестниците се стовари върху челюстта му и всичко потъна в мрак.

Ориан се беше посветила на издирването на „Книга Слова“.

След разгрома на Каркасон и завръщането в Шартр съпругът й доста бързо беше изгубил търпение — наградата, за която й беше платил, я нямаше. Между тях никога не беше имало любов и когато желанието му към нея угасна, разговорите бяха заменени с юмруци и каиш.