Кейт Мос - Лабиринтът

Ориан търпеше побоите и непрекъснато мислеше за отмъщение. Земите и богатствата на мъжа й се увеличаваха, той имаше все по-голямо влияние над краля на Франция. Беше оставил Ориан сама. Тя беше свободна да продължи издирването и започна да плаща на цяла мрежа съгледвачи в Миди, които да й предоставят сведения.

Само веднъж се беше доближила до възможността да залови Алаис. През май 1234 година беше напуснала Шартр и беше заминала на юг, за Тулуза. Когато отиде в катедрала „Сент Етиен“, установи, че надзирателите са били подкупени и сестра й отново е изчезнала.

Ориан беше решила да не допуска отново същата грешка. Този път още щом беше чула мълвата за жена със същото описание, тя беше дошла с един от синовете си на юг.

Тази сутрин й се стори, че в моравата светлина на изгрева вижда как книгата гори. Беше на крачка от успеха. Провалът я хвърли в ярост. Не можеха да я успокоят нито синът й Луи, нито слугите. Но следобед Ориан бе започнала да преосмисля начина, по който е разтълкувала събитията от сутринта. Ако наистина беше видяла Алаис, а Ориан се съмняваше дори в това, нима беше възможно сестра й да допусне „Книга Слова“ да изгори на кладата на инквизиторите?

Ориан отсъди, че това е изключено. Прати слугите да поразучат из лагера и разбра, че Алаис има дъщеря, момиченце на девет-десет години, чийто баща бил войник под командването на Пиер-Роже дьо Мирпоа. Ориан не вярваше, че сестра й ще довери на човек от гарнизона такъв безценен предмет. Войниците щяха да бъдат претърсени. Но едно дете?

Ориан изчака да се мръкне и отиде на мястото, където държаха жените и децата. Подкупи пазачите, за да влезе. Никой не й зададе никакви въпроси и не я отпрати. Докато минаваше, усети неодобрителните погледи на черните монаси, но това не я трогна.

Пред нея изникна синът й Луи, наглото му лице беше зачервено. Вечно търсеше одобрение, вечно се чудеше как да й угоди.

— Какво искаш? — тросна се майка му.

— Има едно момиче, което трябва да видите, мамо.

Ориан отиде с него в другия край на ограденото пространство, където едно момиченце спеше малко встрани от останалите.

Приликата с Алаис беше изумителна — сякаш гледаше близначката на сестра си. Детето излъчваше същата яростна решимост и имаше същия цвят на кожата, както Алаис на неговите години.

— Остави ме сама — нареди Ориан. — Тя няма да ми повярва, ако и ти стоиш тук.

Лицето на Луи помръкна и това я подразни още повече.

— Остави ме — повтори тя и му обърна гръб. — Иди да приготвиш конете. Не ми трябваш тук.

Щом той си тръгна, Ориан приклекна и потупа момиченцето по ръката.

То се събуди веднага, очите му блестяха от страх.

— Коя сте вие?

— Una amiga — отвърна Ориан на езика, от който се беше отказала преди трийсет години. — Приятелка.

Бертранд не се помръдна.

— Ти си французойка — отсече тя вироглаво, след като погледна облеклото и прическата на Ориан. — Не беше в цитаделата.

— Не, не съм била — потвърди тя, като се опитваше да говори търпеливо, — но съм родена в Каркасон, точно като майка ти. Израснали сме заедно в замъка Контал. Познавах дори дядо ти, майордом Пелтие. Сигурна съм, че Алаис ти е говорила често за него.

— Кръстена съм на дядо си — побърза да каже момиченцето.

Ориан се сдържа и не се усмихна.

— Е, Бертранд. Дошла съм да те изведа оттук.

Детето се намръщи.

— Но Сажо ми каза да стоя тук, докато не дойде да ме вземе — рече то вече не така предпазливо. — Предупреди ме да не тръгвам с никой друг.

— Това ли ти каза Сажо? — усмихна се Ориан. — А на мен каза, че знаеш да се грижиш за себе си и трябва да ти дам нещо, с което да те убедя да ми вярваш.

Тя показа пръстена, който беше откраднала от студената ръка на баща си. Както и очакваше, Бертранд го позна и посегна към него.

— Сажо ли ти го даде?

— Вземи го. Виж сама.

Момиченцето завъртя пръстена и го огледа. Изправи се.

— Къде е Сажо?

— Не знам, освен ако… — отговори тя и се смръщи от яд.

— Да? — погледна я Бертранд.

— Как мислиш, дали е имал предвид, че трябва да се прибереш у дома?

Детето се позамисли.

— Възможно е — рече не особено убедено.

— Далече ли е? — попита нехайно Ориан.

— Един ден път с кон, но по това време на годината може би и повече.

— А селото има ли си име? — подметна небрежно жената.

— Лос Серес — каза Бертранд, — но Сажо ме предупреди да не споменавам пред инквизиторите.

Noublesso de los Seres. Не само името на пазителите на Граала, но и мястото, където той можеше да бъде намерен. Наложи се Ориан да прехапе език, за да скрие радостта си.