Кейт Мос - Лабиринтът

— Че Христос не е умрял, разпънат на кръста… — повтори тя, почти безсилна да повярва, че го казва.

— Или други предания — изрече бавно Бейар. — Според някои Мария Магдалена и Йосиф Ариматейски пристигнали с кораба не в Марсилия, а в Нарбон. Векове наред се шири убеждението, че някъде из Пиренеите е укрито нещо с огромна стойност.

— Значи не катарите, а Алаис е знаела тайната за Граала — каза Алис, след като подреди в съзнанието си плочките от пъзела. — А те са й предоставили убежище.

Тайна, скрита зад друга тайна. Алис се облегна на стола и отново си повтори наум събитията в тяхната последователност.

— А сега пещерата с лабиринта беше отворена.

— За пръв път от близо осем века книгите отново могат да бъдат обединени — рече Бейар. — А вие, Алис, и досега не знаете дали да ми вярвате, или да отхвърлите казаното от мен като старчески брътвежи. Има обаче хора, които изобщо не се съмняват.

„Алаис е вярвала в истината за Граала.“

Дълбоко в себе си, отвъд пределите на съзнателната мисъл, Алис знаеше, че Бейар говори истината. Само разумът й отказваше да го приеме.

— Мари-Сесил — каза тя със свито сърце.

— Довечера госпожа Дьо л’Орадор ще отиде в пещерата с лабиринта и ще се опита да призове Граала.

Алис усети как я залива тревога.

— Но тя не може да го направи — изрече бързо. — „Книга Слова“ не е у нея. Пръстенът също.

— Опасявам се, че знае: „Книга Слова“ би трябвало да е вътре в пещерата.

— А там ли е?

— Не съм сигурен.

— А пръстенът? Той също не е у нея.

Алис сведе поглед към тънките му ръце, които Бейар бе долепил до масата.

— Знае, че и аз ще отида.

— Но това е лудост — избухна Алис. — Как изобщо ви минава през ум да се доближите до тази жена?

— Довечера тя ще се опита да призове Граала — повтори той бавно и глухо. — И знаят, че ще отида и аз. Не мога да го допусна.

Алис удари по масата.

— Ами Уил? Ами Шийла? Не се ли притеснявате за тях? Няма да им помогнете, ако отвлекат и вас.

— Ще отида, Алис, именно защото се притеснявам за тях, а и за вас. Убеден съм, че Мари-Сесил ще ги принуди да участват в церемонията. Нужни са петима души — navigataire и още четирима.

— Мари-Сесил, синът й, Уил, Шийла и Отие ли?

— Не, не Отие. Друг.

— Кой тогава?

Той избегна въпроса.

— Не знам къде са сега Уил и Шийла — рече така, сякаш мислеше на глас, — но според мен на свечеряване те ще бъдат отведени в пещерата.

— Кой, Одрик? — повтори Алис, сега по-твърдо.

И този път Бейар не отговори. Стана от стола, отиде до прозореца и затвори капаците, после се обърна с лице към Алис.

— Не е зле да тръгваме.

Тя беше разстроена, притеснена, озадачена и най-вече уплашена. И в същото време разбираше, че няма друг избор.

Спомни си за името на Алаис върху родословието, от собственото й име го деляха осем века. Представи си символа на лабиринта, който ги свързваше през времето и пространството.

„Две истории, преплетени в една.“

Взе нещата си и излезе след Одрик. Навън се смрачаваше.

Монсегюр

Март, 1244 година

В скривалището под цитаделата Алаис и тримата й спътници се опитваха да не слушат зловещия звук на изтезанията. Но писъците на болка и ужас проникваха дори през дебелата планинска скала. Виковете се промушваха като чудовища в убежището им.

Алаис се молеше душата на Риксанд да се завърне при Бога, молеше се за всичките си приятели, добродетелни мъже и жени, молеше се за милост. Единственото, на което можеше да се уповава, беше планът й да е успял.

Само времето щеше да покаже дали Ориан се е заблудила и е решила, че Алаис и „Книга Слова“ са били погълнати от пламъците.

„Какъв огромен риск!“

Алаис, Хариф и водачите им смятаха да останат в каменната гробница, докато се свечереше и хората бъдеха изведени от цитаделата. Сетне под прикритието на нощта четиримата бегълци щяха да се спуснат по стръмните планински пътеки и да се отправят към Лос Серес. Ако им провървеше, утре на здрачаване Алаис щеше да си бъде у дома.

Те нарушаваха всички условия на примирието и на капитулацията. Алаис не се съмняваше, че ако ги заловяха, възмездието щеше да бъде бързо и жестоко. Пещерата всъщност представляваше дупка в гънките на планината, беше плитка и близо до повърхността. Ако тръгнеха да претърсват цитаделата, войниците със сигурност щяха да ги открият.

При мисълта за дъщеря си Алаис прехапа устни. Усети как Хариф търси ръката й в тъмното. Кожата му беше суха и грапава, като пясъците на пустинята.