Кейт Мос - Лабиринтът

— Бертранд е силна — каза той, сякаш знаеше какво я потиска. — Като теб е. Смела е и ще издържи. Скоро отново ще бъдете заедно.

— Но тя е съвсем малка, Хариф, не е хубаво, че вижда такива неща. Сигурно е много уплашена…

— Бертранд е смела, Алаис. Сажо също. Няма да ни подведат.

„Дано си прав…“

Алаис седеше в тъмното със сухи очи и сърце, което щеше да се пръсне от съмнения и страх пред бъдещето. Притесненията и неизвестността бяха направо непоносими. Мисълта за бледото бяло личице на Бертранд продължаваше да я преследва.

Дълго след като бе замлъкнала и последната жертва, писъците на Bons Hommes продължаваха да кънтят в главата на Алаис.

Над долината се стелеше огромен облак лютив черен пушек, който беше затулил деня.

Сажо стискаше ръката на Бертранд, когато двамата излязоха през Голямата порта от замъка. Беше заключил болката дълбоко в сърцето си, на място, до което инквизиторите нямаха достъп. Сега той нямаше да скърби за Риксанд. Сега нямаше право да се страхува за Алаис. Трябваше да се съсредоточи и да пази Бертранд, така че те двете да се приберат здрави и невредими в Лос Серес.

В подножието на склоновете бяха наслагани масите на инквизиторите. Съдебният процес трябваше да започне незабавно, в сянката на кладата. Сажо разпозна инквизитора Ферие, мъж, когото цялата област ненавиждаше. Той се придържаше сурово към духа и буквата на църковния закон. Сажо премести поглед надясно, където седеше другият инквизитор — Дюранти, човек, който вдъхваше не по-малко страх.

Стисна още по-здраво ръката на Бертранд.

Когато излязоха на по-равното, Сажо видя, че разделят задържаните. В едната посока пращаха старците, мъжете от гарнизона и момчетата, в другата — жените и децата. Усети пронизващ страх. Щеше да се наложи Бертранд да се изправи сама пред инквизиторите.

Тя долови промяната в настроението му и уплашена го погледна в лицето.

— Какво става? Какво ще ни направят?

— Brava 101 101 Миличка (окситански). — Б.пр. , разпитват мъжете отделно от жените — отвърна той. — Не се притеснявай. Отговаряй на въпросите им. Бъди смела и стой точно където си, докато дойда. Не ходи никъде с никого, разбра ли? С абсолютно никого.

— Какво ще ме питат? — рече тихо момичето.

— Името, възрастта — отвърна Сажо и повтори подробностите, които Бертранд трябваше да запомни. — Знаят, че съм от гарнизона, но нямат причини да ни свързват. Когато те попитат, кажи, че не знаеш кой е баща ти. Посочи Риксанд за своя майка и обясни, че цял живот си живяла в Монсегюр. Каквото и да става, не споменавай Лос Серес. Ще запомниш ли всичко?

Бертранд кимна.

— Браво на теб. — Сетне, за да я понасърчи, той добави: — Едва ли съм бил по-голям от теб, когато баба ми ме пращаше да съобщавам едно или друго. Караше ме да повтарям по няколко пъти, докато се увереше, че съм запомнил всичко дума по дума.

Бертранд се усмихна плахо.

— Мама твърди, че имаш невероятна памет. Като сито.

— Права е. — Сажо отново стана сериозен. — Възможно е да те питат и за Bons Hommes и в какво вярват те. Отговаряй възможно най-честно. Така е почти изключено да си противоречиш. Не можеш да им кажеш нищо, което те вече да не са чували. — Той се поколеба и накрая й напомни още нещо. — И не забравяй. Изобщо не споменавай майка си или Хариф.

Очите на момиченцето се напълниха със сълзи.

— Ами ако войниците претърсят цитаделата и намерят мама? — попита то с все по-уплашен глас. — Какво ще правят, ако ги открият?

— Няма да ги открият — побърза да я увери Сажо. — Не забравяй, Бертранд. Щом инквизиторите приключат с теб, стой където си. Веднага щом мога, ще дойда да те взема.

Още не беше довършил изречението, когато един от войниците заби пръст в гърба му и го подкара надолу към селото. Бертранд беше отпратена в обратната посока.

Отведоха го на място, оградено с дъски, където Сажо видя Пиер-Роже дьо Мирпоа, командващия гарнизона. Вече го бяха разпитали. За Сажо това беше добър знак. Показваше, че условията на капитулацията се спазват и мъжете от гарнизона са разглеждани като военнопленници, а не като престъпници.

След като се присъедини към другите войници, които чакаха да бъдат повикани, Сажо махна каменния пръстен от палеца си и го скри в дрехите си. Кой знае защо, без него се чувстваше като гол. От двайсет години, откакто Хариф му го беше поверил, почти не го беше свалял от ръката си.

Разпитите се провеждаха в две палатки. Монасите чакаха с жълти кръстове, за да ги прикачат върху гърбовете на онези, за които се установеше, че са общували с еретици, после отвеждаха задържаните във второ оградено пространство, където ги затваряха като до бичета на тържище.