Кейт Мос - Лабиринтът

Одрик и Алис се изкачваха мълчаливо в планината.

Одрик дишаше тежко, но не откъсваше очи от земята в краката си и нито веднъж не се препъна.

— Остана още малко — рече Алис по-скоро на себе си.

— Да.

След няколко минути Алис видя, че са се качили при археологическите разкопки. Всички палатки бяха вдигнати, но още се виждаха следи по изсъхналата пръст. Алис забеляза лопатка и колче за палатка, което вдигна и прибра в джоба си.

Продължиха да се катерят, докато не излязоха при огромния камък, който Алис беше разместила. Той лежеше на една страна под входа на пещерата, точно където беше паднал. В призрачната бяла светлина на луната приличаше на глава на повален идол.

„Нима наистина се случи едва в понеделник?“

Бейар спря и се облегна на камъка, за да си поеме въздух.

— Остана съвсем малко — каза тя, за да го успокои. — Извинявайте. Трябваше да ви предупредя, че е стръмно.

Одрик се усмихна.

— Помня — отвърна той. Хвана я за ръката. Кожата му беше тънка като оризова хартия. — Когато стигнем до пещерата, ще изчакате да ви съобщя кога е безопасно да дойдете. Трябва да ми обещаете, че ще се скриете.

— Още съм на мнение, че не е разумно да влизате сам — заяви вироглаво Алис. — Може и да сте прав, че другите ще дойдат чак по тъмно, но пак можете да бъдете хванат в капан. Защо не ми разрешите да ви помогна, Одрик? Ако вляза с вас, мога да ви помогна да намерите книгата. Ако сме двама, ще стане по-бързо. А после ще се скрием тук отвън и ще видим какво ще стане.

— Извинете, но е по-добре да се разделим.

— Наистина не разбирам, Одрик. Никой не знае, че сме тук. В безопасност сме — натърти Алис, макар че изобщо не бе убедена в това.

— Вие, madomaisela, сте смела като нея — промълви тихо старецът. — Алаис винаги мислеше първо за другите. Правеше големи жертви за хората, които обичаше.

— Никой не прави никакви жертви — възрази остро Алис. От страх беше изнервена. — И още не разбирам защо не ми разрешихте да дойда по-рано. Щяхме да бъдем още по светло в пещерата и да не се излагаме на опасността да ни заловят.

Бейар сякаш не я чуваше.

— Свързахте ли се с инспектор Нубел? — попита той.

— Да — въздъхна тя тежко. — Казах му каквото заръчахте.

— Ben — пророни той тихо. — Доколкото схващам, madomaisela, ме мислите за безразсъден, но ще видите. Всичко трябва да се случи в отреденото време. Иначе няма да има истина.

— Истина ли? — повтори Алис. — Вие, Одрик, ми казахте всичко, каквото има да се знае. Всичко. Притеснявам се само за Шийла… и за Уил, искам да ги изведем оттук невредими.

— Всичко ли? — повтори тихо Одрик. — Дали е възможно? — Той се обърна и погледна към входа, малък черен отвор в плътната скала. — Една истина може да влиза в противоречие с друга — прошепна старецът. — Сега не е тогава. — Той я хвана за ръката. — Ще осъществим ли последния етап от нашето пътешествие? — попита Одрик.

Алис го погледна озадачено, изненадана от настроението, което го беше обхванало. Беше спокоен и замислен. Беше го обзело някакво примирение, докато Алис беше нервна и уплашена от всичко, което можеше да се обърка; ужасена, че Нубел ще закъснее и ще се окаже, че Одрик е грешал.

„Ами ако те вече са мъртви!“

Тя прогони тази мисъл. Беше длъжна да вярва, че всичко ще бъде наред.

На входа Одрик се обърна и се усмихна.

— Какво има? — побърза да попита Алис. — Има нещо… — Тя замълча, защото не успя да намери нужната дума. — Нещо…

— Чакам много отдавна — пророни тихо старецът.

— Чакате ли? Да намерите книгата ли?

Той поклати глава.

— Чакам изкупление — отговори Одрик.

— Изкупление? Но за какво? Не разбирам, Одрик — каза с треперлив глас.

— Pas a pas se va luenh — рече старецът. — Видели сте тези думи в пещерата, изсечени в горния край на стъпалата, нали?

Алис го погледна изумена.

— Да, но как…

Той посегна да вземе факлата.

— Трябва да влизам.

Алис му я подаде и дълго гледа след него, докато светлината не се загуби в прохода.

Подскочи, уплашена от писъка на кукумявка. И най-тихият звук сякаш бе подсилен стократно. В мрака имаше нещо зловещо — дърветата, страховитата сянка на планината, скалите, които приемаха непознати, заплашителни форми. Някъде в далечината, в долината се чу автомобил.

После отново я плисна тишина.

Погледна си часовника. Беше десет без двайсет.

В десет без десет мощните фарове на два автомобила осветиха паркинга в подножието на връх Суларак.

Пол Отие угаси двигателя и слезе. С изненада видя, че Франсоа-Батист не го чака. Погледна нагоре към пещерата — най-неочаквано се притесни, че може би са вътре.