Кейт Мос - Лабиринтът

— Обичаше ли я?

Въпросът изненада Гилем.

— Желаех я — провлече той. — Бях като омагьосан, възпламенен от собствената си значимост…

— Не Ориан — прекъсна го Сажо, — Алаис…

Гилем се почувства така, сякаш имаше около врата си железен обръч.

— Алаис — прошепна той.

Продължи да стои, затиснат от спомените си, докато Сажо не го върна с вторачения си напрегнат поглед към студеното настояще.

— След като… — Гилем замълча. — След като Каркасон падна, съм я виждал само веднъж. Тя остана при мен три месеца. Беше заловена от инквизиторите и…

— Знам — извика Сажо, после гласът му сякаш се срина. — Знам за това.

Озадачен от реакцията му, Гилем продължи да гледа право напред. За своя изненада усети, че се усмихва.

— Да — изплъзна се от устните му. — Обичах я повече от всичко на света. Просто не разбирах колко безценна е любовта, колко крехка е, докато не я смачках сам.

— Заради това ли след Тулуза я пусна да се върне тук?

Гилем кимна.

— Бог ми е свидетел, че след онези седмици, които прекарахме заедно, ми беше трудно да стоя далеч от нея. Исках да я видя поне още веднъж… Надявах се, че след като всичко това приключи, бихме могли да… Но тя очевидно е намерила теб. А сте…

Гласът му заглъхна. Той се просълзи, в студа очите му пареха. Усети, че Сажо пристъпва до него от крак на крак.

— Извинявай, че рухнах пред теб. — Пое си дълбоко дъх. — Паричната награда, която Ориан бе обявила за главата на Алаис, беше голяма, изкушаваше дори онези, които не й мислеха злото. Плащах на съгледвачите на Ориан, за да й предават лъжливи сведения. Близо трийсет години правя, каквото мога, само и само Алаис да е в безопасност.

Гилем отново замълча, в съзнанието му като неканен гост се промъкна споменът за книгата, която гореше на фона на почернялото червено наметало.

— Не знаех, че вярата й е толкова силна — продължи Гилем и погледна Сажо в очите — опитваше се да прочете истината. — Искаше ми се да не бе избрала смъртта — рече простичко Гилем. — Заради теб, мъжа, когото е избрала, и заради мен, глупака, който имаше любовта й и я изгуби. — Той се задави от чувства. — Но най-вече заради дъщеря ви. Да познаваш Алаис…

— Защо ни помагаш? — прекъсна го Сажо. — Защо дойде?

— За да отмъстя — отговори Гилем.

Алаис се събуди рязко, беше премръзнала и вкочанена. По изгрев-слънце сиво-зеленият пейзаж беше окъпан в нежна морава светлина. През планинските долчини и клисури на пръсти пристъпваше лека бяла мъгла, застинала и мълчалива.

Алаис погледна Хариф. Той спеше кротко, завит до ушите с обточеното с кожа наметало. Беше се уморил много от пътуването, продължило цял ден и цяла нощ.

Над планината тегнеше мълчание. Въпреки че й беше студено, въпреки неудобствата Алаис се радваше на самотата след месеците отчаяна пренаселеност и теснотия в Монсегюр. Като внимаваше да не събуди Хариф, тя се изправи и се протегна, после бръкна в дисагите. Отчупи си малко твърд хляб. Наля си чаша гъсто червено вино и го топна в него. Започна да яде бързо и се зае да приготвя храна и за другите.

Не смееше да мисли за Бертранд и Сажо. Къде ли бяха сега?

Въздухът беше разсечен от писъка на улулица, завърнала се от нощен лов. Успокоена от познатите звуци, Алаис се усмихна. Из шубрака се стрелкаха животни. Из горите виеха вълци, за да заявят присъствието си. Светът си беше все същият…

Събуди двамата придружители и им съобщи, че храната е готова. После заведе конете на реката и разчупи с дръжката на меча си леда, за да ги напои.

Сетне отиде да вдигне от сън Хариф. Зашепна на неговия език и го хвана полека за ръката. Напоследък той често се будеше натъжен.

Хариф отвори изсветлели от времето очи с увиснали клепачи.

— Бертранд!

— Аз съм, Алаис — промълви тихо жената.

Старецът примига, объркан, че се е озовал на този сив планински склон. Сигурно отново е сънувал Йерусалим — помисли си Алаис, — минарето на джамията, виковете, призоваващи сарацините на молитва, безкрайното море на пустинята.

През годините, които бяха прекарали заедно, Хариф й беше разказвал за дъхавите подправки, за ярките цветове и лютивия вкус на храната, за ослепителното кървавочервено слънце. Беше говорил за Пророка и за древния град Аварис, негов пръв дом. Беше й разказвал за баща й на младини и за Noublesso.

Алаис загледа със свито сърце мургавата му, посивяла от времето кожа и бялата му коса. Хариф беше прекалено стар за такава битка. Но мисълта за Лос Серес и за Бертранд му вдъхваше сили да продължи.