Кейт Мос - Лабиринтът

Сажо погледна Гилем, който му кимна, че е готов.

— Но не е хубаво да влизаш вътре — каза Бертранд. — Това място е свещено. Там могат да влизат само пазителите.

— Виж ти — ухили се Ориан. — И кой ще ме спре? Ти ли? — На лицето й се изписа горчивина. — Приличаш ужасно на нея, чак ми се повдига — рече тя и дръпна въжето около шийката на Бертранд. — Алаис казваше на всички какво да правят. Все се мислеше за най-умната.

— Не е вярно — извика Бертранд.

На Сажо му се прииска да я накара някак да замълчи.

Бертранд се разплака.

— Няма пък да те водя нататък.

Ориан вдигна ръка и я удари. От гърдите на Сажо се изтръгна гърлен вик и той се хвърли върху Ориан.

Ориан реагира начаса: издърпа Бертранд и допря кинжала до гърлото й.

— Колко разочароващо. А аз си мислех, че синът ми ще се справи с такава проста задача. Вече те бяха заловили, поне така ми казаха. Но както и да е.

Сажо се усмихна на Бертранд, за да я поуспокои.

— Пусни меча — нареди спокойно Ориан, — или ще я убия.

— Извинявай, Сажо, че не те послушах — проплака Бертранд, — но пръстенът ти беше у нея. Тя ми каза, че си я пратил да ме вземе.

— Това не е моят пръстен, brava — отвърна мъжът и пусна меча.

Той падна със силно дрънчене на твърдата земя.

— Вече е по-добре. — Ориан се усмихна. — Сам ли си?

Сажо не отговори. Ориан допря острието до вратлето на Бертранд и боцна кожата под ухото й. Детето изпищя, а по шийката му на тънка струйка се застича кръв, която приличаше на червена панделка.

— Пусни я, Ориан. Трябвам ти аз, а не тя.

Гласът на Алаис. Сякаш самата планина затаи дъх.

Привидение? Гилем не можеше да каже.

Имаше чувството, че тялото му е кухо и безтегловно. Не помръдна от страх, че ще подплаши видението и то ще изчезне. Погледна към Бертранд, сетне към Алаис, ако това изобщо беше тя.

— Пусни я, Ориан.

Думите на Алаис развалиха магията.

— Мамо — извика Бертранд и протегна отчаяно ръце.

— Невъзможно… — заяви Ориан, присвила очи. — Ти умря. Видях те как издъхваш.

Сажо се стрелна към нея и се опита да изтръгне Бертранд, но не беше достатъчно бърз.

— Не се приближавай! — изкрещя Ориан и затегли момиченцето към входа на пещерата. — Кълна се, ще я убия.

— Мамо!

Алаис направи крачка напред.

— Пусни я, Ориан. Разправията ти е с мен.

— Няма разправия, сестро. „Книга Слова“ е у теб. Искам я.

— И след като я получиш, какво?

Гилем беше като омагьосан. Още не смееше да повярва, че това е Алаис.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване, от проблеснала стомана и шлемове. През гъсталака към Алаис се промъкваха двама войници. Други чакаха в засада.

— Заловете ги!

Войникът най-близо до Сажо го сграбчи за ръцете и го хвана с все сила, през това време и другите излязоха от прикритието си. Алаис дръпна светкавично меча си и го завъртя, като заби острието в крака на най-близкия войник. Вторият се метна към нея. Мечовете зазвънтяха, разхвърчаха се искри.

Алаис имаше предимството да е по-нависоко, но беше по-дребна и слаба.

Гилем изскочи от скривалището си и се завтече към нея точно когато тя се препъна и залитна. Войникът се спусна към нея и я рани в ръката. Алаис изпищя и пусна меча.

— Мамо!

Гилем се втурна и след няколко крачки заби меча си в корема на войника. От устата му блъвна кръв. Очите му се разшириха от ужас и той се свлече.

Нямаше време дори да си поеме дъх.

— Гилем! — извика Алаис. — Внимавай отзад!

Той се завъртя кръгом и видя още двама войници. Извади с рев меча си и се нахвърли. Острието разсичаше въздуха, докато Гилем ги отблъскваше, като размахваше оръжието напосоки — безпощадно, първо към единия, после и към другия.

Беше по-добър в меча, но онези имаха числено преимущество.

Сега Сажо беше вързан и повален на колене. Единият от войниците бе останал да го пази, опрял острието във врата му, а вторият се притече на помощ на останалите, за да обезвредят Гилем. Доближи се до Алаис дотолкова, че я достигаше със сабята си. Макар да губеше много кръв, тя успя да извади от колана си нож и да го забие с все сила между краката на своя нападател. Острието разряза бедрото му и той изпищя.

Заслепен от болка, залитна назад. Гилем видя как Алаис също отскача и си удря главата в скалата. Опита се да се изправи, но беше замаяна. От раната на главата й рукна кръв.

С камата, все още забита в крака му, войникът се хвърли на Гилем като мечка, привлечена от примамка. Гилем отстъпи назад, но се подхлъзна. Другите двама му се нахвърлиха и го залепиха с лицето надолу за земята.