Кейт Мос - Лабиринтът

Не беше сама. В съзнанието й изникваха лица, хора от миналото и настоящето, шествие от притихнали образи.

Светлината сякаш отново се усили. Бял лъч запращаше подскачащи сенки по стените и каменния таван на пещерата. Точно като в калейдоскоп цветовете се променяха и мърдаха направо пред очите й.

Стори й се, че е зърнала мъж. Много стар. Усети върху челото си студените му длани. Кожата бе суха като оризова хартия. Гласът му каза, че всичко ще бъде наред. Че сега тя е в безопасност.

После Шийла чу други гласове, които нашепваха в главата й, мълвяха и говореха тихо, милваха я.

Усети до рамото си черни криле, които я люлееха нежно, сякаш е дете. И я зовяха у дома.

Сетне друг глас, който развали всичко.

— Обърнете се.

Уил си даде сметка, че тътенът е вътре в главата му и идва от кръвта — гъста и тежка, бучаща в ушите му. Ехото от куршумите кънтеше отново и отново в паметта му.

Преглътна и се опита да си поеме дъх. Тежката миризма на кожа в носа и устата му беше прекалено силна. Пригади му се.

Колко изстрела беше чул? Два? Три?

Двамата мъже, които го пазеха, слязоха от автомобила. Уил ги чу как разговарят или може би спорят с Франсоа-Батист. Бавно и полека, за да не привлича вниманието, той се понадигна на задната седалка на автомобила. В светлината на фаровете видя, че Франсоа-Батист се е надвесил над трупа на Отие. Беше отпуснал ръката си, в която още стискаше пистолета. Някой сякаш беше лиснал кутия червена боя върху вратата и калника на автомобила на убития. Кръв, тъкан, натрошена кост. Каквото беше останало от черепа на Отие.

На Уил му се пригади още повече. Наложи си да гледа. Внезапно Франсоа-Батист се обърна. Уил усети как настръхва. Свлече се отново на седалката, признателен, че поне не са го затворили отново в онази клаустрофобична кутия в багажника на автомобила.

Вратата на колата се отвори рязко и той пак почувства върху ръцете и врата си познатите мазолести длани, които го издърпаха от седалката и го пуснаха на земята.

Уил усети хладния нощен въздух. Мантията, с която го бяха облекли, беше дълга и широка, макар и пристегната в кръста. Почувства се уязвим и ужасен.

Видя безжизненото тяло на Отие, проснато върху чакъла. До него, под предната гума на автомобила, мигаше червена светлинка.

— Занесете го в пещерата — нареди Франсоа-Батист и Уил откъсна очи от светлинката. — Чакайте ни отвън. Пред входа. — Младежът се замисли. — Сега е десет без пет. Ще влезем след четирийсет, може би петдесет минути.

Десет часът. Уил отпусна глава, когато мъжът го хвана под мишниците. Докато го влачеха нагоре по склона към пещерата, той се запита дали в единайсет ще е жив.

— Обърнете се — повтори Мари-Сесил.

Одрик помилва Шийла по главата, после бавно се изправи в цял ръст. Облекчението, че я е намерил жива, не трая дълго. Тя беше в много тежко състояние. Одрик се опасяваше, че ако не й се окаже бърза медицинска помощ, жената ще издъхне.

— Оставете факлата там — нареди му Мари-Сесил. — Слезте тук, долу, за да ви виждам.

Одрик се обърна бавно и излезе иззад жертвеника.

Мари-Сесил държеше в едната ръка светилник, а в другата пистолет. Първото, което хрумна на Одрик, бе, че те си приличат като две капки вода. Същите зелени очи, същата къдрава черна коса, обрамчила красивото сурово лице. Със златната диадема и огърлица, с амулетите над лактите и стройното издължено тяло в бяла мантия Мари-Сесил наподобяваше египетска фараонка.

— Сама ли сте дошли, госпожо?

— Не мисля, че непременно трябва да ме придружава някой, господине, пък и…

Той погледна пистолета.

— Нали не смятате, че ще ви създавам главоболия? Все пак съм стар, нали? — Сетне добави: — Но същевременно не искате и никой да чува.

По устните й се мерна нещо като усмивка.

— Силата е заложена в потайността.

— Човекът, който ви е научил на това, е мъртъв, госпожо.

Очите й блеснаха.

— Познавахте ли дядо ми?

— Знаех за него — отвърна Одрик.

— Добре ме е научил. Да не се доверявам на никого. Да не разчитам на никого.

— Самотен начин на живот, госпожо.

— Не мисля.

Мари-Сесил се въртеше около него като звяр, който дебне плячка, докато накрая не застана с гръб към жертвеника. Одрик стоеше в средата на пещерата, до вдлъбнатината в пръстта.

„Гробът — помисли той. — Гробът, където са били намерени телата.“

— Къде е тя? — попита Мари-Сесил.

Старецът не отговори.

— Приличате много на дядо си… Но и вие като него сте заблудена.