Кейт Мос - Лабиринтът

По лицето й се мярна гняв.

— Дядо ми беше велик човек. Почиташе Граала. Посвети живота си на издирването на „Книга Слова“, за да разбира повече.

— За да разбира ли, госпожо? Или за да се възползва?

— Не знаете нищо за него.

— О, знам — промълви тихо Одрик. — Хората не се променят чак толкова много. — Той се подвоуми. — И беше съвсем близо, нали? — продължи още по-тихо. — Няколко километра на запад и именно дядо ви, а не вие, щеше да намери пещерата.

— Сега вече е все едно — натърти тя ядосано. — Принадлежи на нас.

— Граалът не принадлежи на никого. Той не е нещо, което може да се притежава, с което можеш да се пазариш или да изнудваш. — Одрик замълча. В светлината на газеничето върху жертвеника погледна Мари-Сесил право в очите. — Граалът нямаше да го спаси.

Тя въздъхна.

— Еликсирът лекува и удължава живота. Дядо ми щеше да живее.

— Граалът нямаше да го спаси от болестта, която смъкваше плътта от костите му, госпожо, на вас също няма да даде онова, към което се стремите. — Бейар се замисли. — Граалът няма да дойде при вас.

Мари-Сесил направи крачка към него.

— Само се надявате това да не стане, Бейар, но не сте сигурен.

— Грешите.

— Това е единствената ви възможност, Бейар. След всичкото писане и ровене из книгите искате да видите как става не по-малко от мен.

— А ако откажа да ви помогна?

Мари-Сесил прихна.

— О, недейте така. Синът ми ще я убие, знаете го. От вас зависи как ще го направи и колко време ще отнеме.

Въпреки предпазните мерки, които старецът беше взел, по гърба му премина тръпка. Стига Алис да стоеше там, където беше сега, нямаше място за тревога. Тя беше в безопасност. Всичко щеше да приключи още преди да е разбрала какво става.

Най-неочаквано в съзнанието му нахлуха спомени за Алаис… и за Бертранд. Тяхната дързост, нежеланието да се подчиняват на заповеди, безразсъдната им смелост.

Дали Алис беше от същото тесто?

— Всичко е готово — рече Мари-Сесил. — „Книга Отвари“ и „Книга Числа“ са тук. И така, ако просто ми дадете пръстена и ми кажете къде е скрита „Книга Слова“…

Одрик си наложи да насочи вниманието си към нея.

— Защо сте толкова сигурна, че книгата е още в пещерата?

Тя се усмихна.

— Защото вие, Бейар, сте тук. Защо иначе ще идвате? Искате, преди да умрете, да видите поне веднъж церемонията. Ще сложите мантията — изкрещя тя, внезапно изгубила търпение.

Замахна с пистолета към парчето бял плат, оставено в горния край на стълбите. Старецът поклати глава и забеляза, че за стотна от секундата по лицето й се изписа съмнение.

— После ще ми донесете Книгата.

На Бейар му направи впечатление, че в по-ниската част на пещерата в земята са забити три метални халки. И си спомни, че не друг, а именно Алис е открила скелетите в плиткия гроб.

Усмихна се. Не след дълго щеше да получи отговорите, които търсеше.

— Одрик! — прошепна Алис, докато вървеше слепешката по прохода.

Ставаше все по-стръмно.

Съгледа отпред в пещерата слабо жълто сияние.

— Одрик — извика повторно.

Ускори крачката, последните няколко метра дори се затича, докато не нахлу в пещерата, където спря като попарена.

„Това не може да е истина.“

Одрик стоеше в долния край на стъпалата. Беше облечен в дълга бяла мантия.

„Помня го.“

Тя се отърси от спомена. Ръцете на стареца бяха вързани отпред, той беше прихванат за земята като животно. В дъното на пещерата, озарена от светилника, който трепкаше върху жертвеника, беше застанала Мари-Сесил дьо л’Орадор.

— Това е предостатъчно — заяви тя.

Одрик се обърна, в очите му се четеше съжаление и скръб.

— Ужасно съжалявам — промълви Алис, след като осъзна, че е провалила всичко. — Но трябваше да ви предупредя…

Някой я сграбчи отзад. Тя изпищя и зарита, но онези, които я държаха, бяха двама.

„Така се случи и преди.“

После някой я повика по име. Не Одрик.

Пригади й се и тя се свлече.

— Хванете я, малоумници — изкрещя Мари-Сесил.

Връх Суларак

Март, 1244 година

Гилем не можеше да настигне Алаис. Тя бе отишла много напред.

Той тръгна плахо в тъмния проход. Отстрани в пукнатите ребра го прониза болка, от която остана без дъх. Но продължи, тласкан от думите на Алаис, които кънтяха в главата му, и от страх, от който в гърлото му беше заседнала буца.

Въздухът като че ли ставаше по-студен, мразовит, сякаш животът в пещерата беше изсмукан. Забеляза, че е застанал на естествена каменна площадка. Две широки ниски стъпала водеха към по-ниско пространство, където пръстта беше равна и гладка. Върху каменния жертвеник гореше calèlh 104 104 Светилник (окситански). — Б.пр. , който излъчваше мъждива светлина.