Кейт Мос - Лабиринтът

Точно когато си мислеше, че повече няма да издържи, пеенето спря. Музиката заглъхна бързо и не остави след себе си нищо освен спомен.

В напрегнатата тишина се зарея един-единствен глас. Женски, ясен и красив.

Алис откъсна очи от Уил и се извърна към звука. От здрача зад жертвеника като привидение изникна Мари-Сесил. Когато застана пред лабиринта, зелените й очи, изрисувани с черно и златисто, проблеснаха на мигащия светилник като изумруди. Косата й беше вдигната над челото, бе прихваната от златна диадема с диаманти отпред и блещукаше като черен кехлибар. Изваяните й ръце бяха голи, ако не се броят амулетите от усукан метал.

Мари-Сесил носеше трите книги, сложени една върху друга. Тя ги подреди върху жертвеника, до най-обикновена глинена купа. Когато се пресегна да намести светилника върху жертвеника, Алис забеляза някак между другото, че на палеца на лявата си ръка тя носи пръстена на Одрик.

„Не й стои добре.“

Алис се почувства потопена дълбоко в миналото, което не помнеше. Велумът би трябвало да е сух и чуплив при допир, като умиращи листа по есенно дърво. Но почти усещаше между пръстите си кожените връзки, меки и податливи, макар че те би трябвало да са се вкоравили от дългите години. Сякаш споменът се беше врязал в костите и кръвта й. Алис си спомни как кориците блещукат с преливащи се цветове под светлината.

Тя видя рисунката на мъничкия златен бокал, който не беше по-голям от монета от десет пенса и който сияеше като скъпоценен камък върху дебелия жълтеникав пергамент. На следващите страници: редове, написани с красив почерк. Алис чу как Мари-Сесил говори в сумрака и същевременно видя червените, сините, жълтите и златните букви. „Книга Отвари“.

В главата й нахлуха образи на двуизмерни фигури, на животни и птици. Тя си представи пергаментов лист, по-плътен от останалите и различен, полупрозрачен, жълт. Беше папирус, още си личаха влакънцата. Беше покрит със същите символи, както началото на книгата, макар че тук те се редуваха с рисунки на мънички растения, с цифри и мерки.

Сега Алис мислеше за втората книга — „Книга Числа“. Върху първата страница имаше изображение не на бокал, а на лабиринт. Без да осъзнава какво прави, Алис пак огледа пещерата, този път с различни очи, за да провери подсъзнателно формата и съотношението.

Отново се извърна към жертвеника. Най-ясен беше споменът й за третата книга. Върху първата страница, обрамчен в преливащо златисто, беше анх , древноегипетският символ на живота, днес познат по цял свят. Между облечените с кожа дървени корици на „Книга Слова“ имаше празни страници, наподобяващи бяла стража на папируса, скрит в средата на книгата. Йероглифите бяха написани близо един до друг и не се четяха лесно. Нямаше цветни петна, по нищо не личеше къде завършва едната дума и започва следващата.

Някъде между тях беше скрито заклинанието.

Алис отвори очи и усети, че Одрик я наблюдава.

Размениха си поглед, с който се разбраха. Думите изникнаха тихо от прашните кътчета на съзнанието й и се върнаха при нея. За стотна от секундата Алис сякаш напусна тялото си и погледна всичко отгоре.

Преди осемстотин години беше изрекла същите слова. И Одрик ги беше чул.

„Истината ще ни направи свободни.“

Нищо не се беше променило, най-неочаквано Алис престана да се страхува.

Вниманието й беше привлечено от звук, дошъл откъм жертвеника. Застиналостта се разсея, светът на настоящето се завърна устремно. А заедно с него и страхът.

Мари-Сесил взе глинената купа, достатъчно малка, за да я обхване с ръце. Жената вдигна и ножчето с тъпо износено острие, оставено до нея. Разпростря над главата си дълги бели ръце.

— Dintar — провикна се Мари-Сесил. — Влизам.

От тъмния проход излезе Франсоа-Батист. Огледа внимателно пещерата, местейки очи от Одрик към Алис, накрая спря поглед върху Уил. По лицето на момчето се изписа ликуване. Алис разбра, че точно то е нанесло раните на Уил.

„Този път няма да ти позволя да му причиниш болка.“

Сетне погледът му продължи нататък. Спря за миг върху трите книги, подредени една до друга върху жертвеника. Алис не разбра дали Франсоа-Батист е изненадан, или му е олекнало. После той се взря в лицето на майка си.

Въпреки разстоянието Алис долови напрежението между двамата.

По лицето на Мари-Сесил се мярна нещо като усмивка, когато слезе от стъпалото при жертвеника, както държеше в ръце ножа и купата. Докато се движеше из пещерата, от трепкащата светлина на свещите мантията й трептеше и блещукаше като усукан лунен лъч. Алис усети във въздуха мириса на парфюма й, който почти не се долавяше от тежкото ухание на запаленото дървено масло.