Кейт Мос - Лабиринтът

— И досега не знам — пророни през шепот старецът. — Какво е станало с нея накрая.

Дървеното масло в светилника почти бе свършило, но здрачът малко по малко се разсея, когато Алис издърпа първия, после втория и накрая третия папирус.

— Взех ги — съобщи тя и се обърна рязко. Грабна книгите от жертвеника и ги подаде на Одрик. — Носете ги. Хайде да тръгваме.

Алис почти го завлачи след себе си и като се взираше в здрача, тръгна към прохода. Препънаха се във вдлъбнатината в пръста, където бяха намерени скелетите, и точно тогава от мрака зад тях се чу силен пукот, сетне звукът на разместваща се скала, след това още два приглушени трясъка в бърза последователност.

Алис се просна на земята. Запълзя отчаяно напред, като стискаше със зъби папирусите и се молеше Одрик да е зад нея. Мантията се заплиташе в краката й и я бавеше. От ръката й течеше кръв, но успя някак да се добере до долния край на стъпалата.

Продължаваше да чува тътена. Внезапно екна глас.

— Не мърдайте. Или ще ви застрелям.

Алис застина.

„Изключено е да е тя. Беше простреляна. Видях я как пада.“

— Обърнете се. Бавно.

Алис се изправи полека. Мари-Сесил стоеше пред жертвеника, като едва се държеше на крака. Мантията й беше напръскана с кръв. Диадемата беше отхвърчала и косата й падаше диво и необуздано около лицето. Жената държеше в ръка пистолета на Франсоа-Батист. Оръжието беше насочено право към Одрик.

— Върнете се бавно при мен, доктор Танър.

Пещерата се разлюля от нов, по-силен трус. Мари-Сесил също го чу. На лицето й се изписа объркване. Този път вече нямаше съмнение, че е избухнал взрив. В затвореното пространство на талази лъхна студен въздух. Светилникът зад Мари-Сесил започна да се тресе, а каменният лабиринт се пропука, разтвори се и се зарони.

Алис се върна тичешком при Одрик. Земята, твърдият камък и хилядолетната пръст се разцепиха на две и започнаха да се трошат. От всеки ъгъл се посипаха камъни, а Алис заподскача, за да избегне ямите, които зейваха навсякъде около нея.

— Дайте ми ги! — изкрещя Мари-Сесил, като обърна пистолета към нея. — Нима наистина смятате, че ще допусна да ми ги отнемете?!

Думите й бяха погълнати от екота на падащи камъни: пещерата се срутваше.

Одрик се изправи и извика:

— Не, не Алис.

Мари-Сесил се извърна рязко, за да види какво гледа старецът.

И изпищя.

Алис съгледа нещо в мрака. Сияние, бяло сияние, почти като лице. Ужасена, Мари-Сесил насочи отново пистолета към Алис. Поколеба се, после натисна спусъка. Но не толкова бързо, че Одрик да не застане между тях.

Всичко сякаш се движеше в забавен кадър.

Алис изпищя. Одрик се свлече на колене. От силата на изстрела Мари-Сесил отхвърча назад и изгуби равновесие. Задраска във въздуха, запъхтяна, отчаяна, и се заплъзга в огромната бездна, зейнала в скалата.

Одрик лежеше на земята. Раната кървеше силно. Лицето му беше с цвят на хартия и Алис забеляза под почти прозрачната кожа сините вени.

— Трябва да се махнем оттук — изкрещя тя. — Може да последва нов взрив. Скалата ще ни затрупа всеки момент.

Той се усмихна.

— Всичко приключи, Алис — промълви Одрик. — A la perfin. Както и досега, Граалът запази тайните си. Мари-Сесил не успя.

Алис поклати глава.

— Не, Одрик, в пещерата беше заложен взрив. Трябва да се махаме.

— Няма да има повече взривове — възрази старецът. В гласа му нямаше съмнение. — Това беше ехо от миналото.

Алис видя, че го боли да говори. Тя доближи глава до неговата. В гърдите му се чуваше тихо хъхрене, дишането му беше повърхностно и слабо. Алис се опита да спре кръвта, ала си даде сметка, че е безнадеждно.

— Исках да разбера как Алаис е прекарала последните си мигове. Разбирате ли? Не успях да я спася. Тя беше като в капан вътре и аз нямаше как да стигна до нея. — Той простена от болка. Пое си още глътка въздух. — Но този път…

Накрая Алис прие това, което инстинктивно беше разбрала от мига, когато беше отишла в Лос Серес.

„Това е неговият живот. Това са неговите спомени.“

Сети се за родословието, съставено с толкова много любов и старание.

— Сажо — промълви Алис. — Вие сте Сажо.

За миг в кехлибарените му очи проблесна живот. По лицето му, където вече се четеше смъртта, се мярна неописуема радост.

— Когато се събудих, Бертранд беше до мен. Някой ни беше завил, за да не премръзнем…

— Гилем — каза Алис, убедена, че истината е такава.

— Чу се ужасен тътен. Видях как каменната козирка над входа се срутва. Огромният камък се свлече на земята сред градушка от кремък и прах и затисна Алаис вътре. Нямаше как да стигна до нея — допълни с разтреперан глас Одрик. — До тях.