Кейт Мос - Лабиринтът

— Но къде сте живели през всичките тези години. Как сте живели?

— Докато седях и чаках светлината да помръкне, гледах как зеленото на пролетта отстъпва място на златото на лятото, как медта на есента е измествана от белотата на зимата. Питах се отново и отново защо. Ако знаех какво е да живееш в такава самота, да бъдеш единствен свидетел на безкрайния кръговрат от раждане, живот и смърт, какво щях да направя? Оцелях през този дълъг живот с празнота в сърцето, празнота, която с годините набъбваше все повече и повече, докато накрая стана по-голяма от самото ми сърце.

— Тя, Сажо, ви е обичала — промълви тихо Алис. — Не както вие нея, но въпреки това истински и силно.

На лицето му се изписа умиротворение.

— Es vertat. Сега вече знам.

— Ако…

Одрик отново се закашля. В ъгълчетата на устата му изби кървава пяна. Алис я избърса с долния край на мантията си.

Той се опита да седне.

— Описал съм всичко, за да го прочетете, Алис. Това ви завещавам. То ви чака в Лос Серес. В къщата на Алаис, където живеехме и която оставям на вас.

На нея й се стори, че чува в далечината сирени, пронизали нощната тишина в планината.

— Вече са почти тук — рече тя, без да дава воля на скръбта си. — Казах, че ще дойдат. Стойте при мен. Много ви моля, не се предавайте.

Сажо поклати глава.

— Това е краят. Пътуването ми приключи. А вашето започва едва сега.

Алис приглади бялата му коса и я вдигна от лицето.

— Аз не съм Алаис — пророни тя.

Одрик въздъхна тежко.

— Знам. Но тя продължава да живее във вас… и вие в нея. — Той замълча. Алис долови колко силна е болката му. — Жалко, че не можахме да бъдем заедно по-дълго, Алис. Но все пак ви срещнах, все пак бях заедно с вас през тези часове. Това е повече, отколкото съм мечтал.

Сажо замълча. И последните остатъци от цвят изчезнаха от лицето и ръцете му.

В съзнанието на Алис изникна молитва, каквато са мълвели преди много време.

— Payre sant, Dieu dreyturier de bons speritz. — Някога познатите думи излязоха с лекота от устата й. — Пресвети Отче, Боже на добродетелните духове, дай ни да познаем каквото знаеш Ти, и да обичаме каквото обичаш Ти.

Алис преглътна сълзите и продължи да държи в ръцете си Одрик. Дишането му стана съвсем тихо. Накрая изчезна съвсем.

Лос Серес

Неделя, 8 юли 2007 година

Осем часът вечерта е. Краят на поредния съвършен летен ден.

Алис отива на широкия прозорец и отваря капаците, за да пусне вътре полегатата оранжева светлина. По голите й ръце се плъзга лек ветрец. Кожата й е с цвят на бадеми, косата й е сплетена на плитка.

Слънцето — съвършен червен кръг в розово-бялото небе — вече се е снишило. То хвърля върху съседните върхове на планината Сабартес огромни черни сенки, наподобяващи парчета плат, проснати да се сушат. От прозореца Алис вижда хребета Сет Фрер, а зад него — връх Сен Бартелеми.

Днес се навършват две години от смъртта на Сажо.

В началото на Алис й беше трудно да живее със спомените. Екотът на пистолета в тясната пещера, треперенето на земята, бялото лице в мрака, изражението на Уил, когато той бе нахълтал заедно с инспектор Нубел вътре при тях.

Но споменът, който най-често я преследваше, беше за светлината, помръкнала в очите на Одрик, или на Сажо, както сега го наричаше. Накрая беше видяла в тях умиротворение, а не скръб, от това обаче не я болеше по-малко.

Но колкото повече научаваше, толкова повече се заличаваха ужасите от онези последни мигове. Миналото изгуби силата да я наранява.

Алис знае, че Мари-Сесил и синът и са били убити от скалите, срутили се при труса в планината. Пол Отие беше намерен там, където Франсоа-Батист го беше застрелял, часовниковият механизъм, задействал четирите взрива, още цъкаше неуморно до него. Армагедон, който самият той беше сътворил.

Когато лятото отстъпи на есента, а есента — на зимата, Алис започна да се възстановява. С помощта на Уил. Времето заличава всичко. Времето и обещанието за нов живот. Малко по малко болезнените спомени избледняват. Точно като стари снимки, почти забравени и неясни, те събират прах в съзнанието й.

Алис продаде апартамента си в Англия и заедно с парите, които взе за къщата на леля си в Салел д’Од, двамата с Уил дойдоха в Лос Серес.

Сега техен дом е къщата, където навремето Алаис е живяла заедно със Сажо, Бертранд и Хариф. Обновили са я и са я направили годна за живеене, с всички съвременни удобства, но са запазили духа й непокътнат.

Тайната на Граала е защитена, точно както е искала Алаис, и е скрита тук, сред тези планини извън времето. Трите папируса, откъснати от средновековните книги, са погребани под скалата и камъка.