Кейт Мос - Лабиринтът

Алис разбира, че е предопределена да доведе докрай онова, което преди осем столетия е останало недовършено. Подобно на Алаис, разбира и че истинският Граал е заложен в любовта, предавана от поколение на поколение, в думите, изричани от баща на син и от майка на дъщеря. Истината е заложена навред около нас. В камъните, скалите, променливия облик на планините през различните годишни времена.

Благодарение на разказа за миналото ни ние не умираме.

Алис не вярва, че е способна да го изрази с думи. Тя не притежава сладкодумието и разказваческата дарба на Сажо. Пита се дали всичко това всъщност не е неизразимо. Наречете го Бог, наречете го вяра. Граалът може би е истина, прекалено голяма, за да бъде изречена или обвързана с времето, пространството и обстоятелствата чрез такова хлъзгаво нещо като езика.

Алис се подпира на перваза и вдъхва от едва доловимите миризми на вечерта. Дива мащерка, зановец, треперливият спомен за напечени камъни, планински магданоз и джоджен, градински чай — уханията на градината й с подправки.

Славата й се носи надлъж и шир. В началото е доставяла подправки само на приятели, в гостилниците и на съседите в селата, сега обаче това се е превърнало в доходно начинание. Повечето хотели и магазини в областта, чак до Фоа и Мирпоа, поръчват от продуктите им с вече наложената марка „Epices Pelletier et Fille“ 108 108 Подправки „Пелтие и дъщеря“ (фр.). — Б.пр. . Името на предците й, сега станало и нейно.

Лос Серес още не присъства на картата. Прекалено малко е. Но скоро ще бъде нанесено. Benlèu.

Долу в кабинета клавиатурата е заглъхнала. Алис чува как Уил обикаля из кухнята, как вади чинии от шкафа и хляб от килера. Не след дълго и тя ще слезе при него. Уил ще отвори бутилка вино, от което ще пийнат, докато той готви.

Утре ще пристигне Жан Жиро, достойна обаятелна жена, станала част от живота им. Следобед тримата ще отидат до най-близкото село и ще положат цветя пред паметника на площада, който е вдигнат в чест на участника в Съпротивата и историка, посветил много трудове на катарите, в чест на Одрик С. Бейар. Върху плочата е изсечена окситанска поговорка, избрана от Алис.

„Pas a pas se va luènh.“

По-късно Алис ще отиде сама в планината, там има още една възпоменателна плоча, на която пише само „САЖО“. Сложена е на мястото, където той лежи под хълмовете, както винаги е мечтал.

Достатъчно е, че той не е забравен.

Родословието, първият подарък, който Сажо направи на Алис, е окачено на стената в кабинета. Алис е внесла три промени. Добавила е деня, когато е починала Алаис, и датата, на която след осем века е издъхнал Сажо.

Добавила е до своето име и името на Уил и деня, когато са се оженили.

Съвсем в края, където историята все още продължава, е написала:

„САЖЕС-ГРЕЙС ФАРМЪР-ПЕЛТИЕ, 28 февруари 2007 г.“

Алис се усмихва и отива до люлката, където дъщеря им се е размърдала. Вече се събужда и раздвижва бели сънени пръстчета. Когато момиченцето отваря очи, Алис затаява дъх.

Целува детето по главичката и запява приспивна песен на древния език, предаван от поколение на поколение:

Алис си мисли как някой ден Сажес сигурно ще я пее на своето дете.

Тя прегръща дъщеря си и се връща на прозореца, погълната от мислите за всичко онова, на което ще я научи. За миналото, което ще й предаде.

Алаис вече не я навестява в сънищата й. Но докато стои в помръкващата светлина, докато се взира в древните планински върхове и хребети, в ширналите се, докъдето поглед стига равнини, Алис усеща навред около себе си присъствието на миналото, което я обгръща. Духове, приятели, привидения, които протягат ръце и нашепват за живота си, споделят с нея своите тайни. Те я свързват с всички, които са стояли тук преди — и с онези, които тепърва ще дойдат и ще мечтаят за нещата, които животът ще им поднесе.

На изпъстреното със звезди небе в далечината изгрява бяла луна, която обещава за утре поредния прекрасен ден.

Докато пишех „Лабиринтът“, мнозина приятели и колеги ме подкрепяха, съветваха ме и ми помагаха. От само себе си се разбира, че всички грешки и във фактите, и в тълкуването им са само и единствено мои.

Агентът ми Марк Лукас беше неотразим през цялото време и не само ми оказваше невероятна редакторска помощ, но и ме засипваше с жълти стикери. Признателна съм и на всички в „Ел Ей Дабъл Ю“ за усърдната работа, както и на хората в „Ай Ел Ей“, особено на Ники Кенеди, който беше самото олицетворение на търпеливостта и допринесе работата над книгата да бъде толкова увлекателна.