Кейт Мос - Лабиринтът

Отхвърли тази мисъл. Явно губеше самообладание. Бресар и Доминго бяха там от цял час. Ако Мари-Сесил или синът й се бяха появили, Отие вече щеше да е разбрал.

Докосна дистанционното устройство в джоба си. Вече беше включено. Нямаше нужда да прави нищо. Трябваше само да чака. И да гледа.

Пипна кръстчето около врата си и започна да се моли.

Вниманието му беше привлечено от звук в гората. Отие отвори очи. Не видя нищо. Върна се до колата и включи фаровете. Лишени от цвят, дърветата изскочиха от мрака.

Отие затули очи и отново се взря. Този път забеляза, че някой се движи в гъсталака.

— Франсоа-Батист!

Не отговори никой. Отие настръхна.

— Стига глупости! — провикна се той в тъмнината. — Ако искаш книгата и пръстена, излез, за да те видя. — Запита се дали не е преценил погрешно нещата. — Чакам — извика той отново.

Иззад дърветата излезе човек.

— Къде е О’Донъл?

Отие едва не се разсмя, когато видя Франсоа-Батист, облечен в няколко номера по-голямо сако. Изглеждаше жалък.

— Сам ли си? — попита Отие.

— Не ти влиза в работата — отвърна младежът и спря в края на гората. — Къде е Шийла О’Донъл?

Адвокатът кимна рязко към пещерата.

— Вече е горе и те чака, Франсоа-Батист. Реших да ти спестя главоболията. — Той се засмя. — Не мисля, че ще ти създава неприятности.

— А Книгата?

— И тя е там. Пръстенът също. Всичко е както обещах.

Франсоа-Батист прихна.

— И си го увил като подарък, нали? — подметна той ехидно. — Нали не искаш да повярвам, че просто си ги оставил горе?

Отие го погледна презрително.

— Задачата ми беше да осигуря книгата и пръстена и го направих. Същевременно ви върнах… как ли да я наречем, вашата съгледвачка. Наречи го филантропия от моя страна. — Той присви очи. — Нека госпожа Дьо л’Орадор сама реши какво да прави с нея, на мен ми е все тая.

По лицето на момчето се мерна съмнение.

— И всичко това от доброта?

— Всичко това заради Noublesso Véritable — отвърна благо Отие. — Или ти още не си поканен да влезеш в братството? Това, че си неин син, вероятно не е от особено значение. Иди и виж. Или майка ти вече е горе?

Франсоа-Батист го стрелна с поглед.

— Нима си въобразяваш, че тя не ми е казала? — Отие пристъпи към него. — Нима си въобразяваш, че не знам какво прави? — Усети как в него се надига гняв. — Не си ли я виждал, Франсоа-Батист? Не си ли виждал въодушевлението й, когато изрича онези гнусни богохулствени слова? Това е обида спрямо Бога!

— Как смееш да говориш така! — провикна се младежът и пъхна бързо ръка в джоба си.

Отие се засмя.

— Точно така. Обади й се. Тя ще ти каже какво да правиш. Как да мислиш.

Той се обърна и тръгна към автомобила. Секунди преди да разбере какво става, чу как предпазителят щраква. Извърна се невярващо. Но се забави. Чу пукота на куршумите, един, втори, в бърза последователност.

Първият изсвистя край него. Вторият го улучи в бедрото. Мина право през него, като натроши костта, и излезе от другата страна. Отие се свлече с писък.

Франсоа-Батист тръгна към него. Държеше с две ръце пистолета точно пред себе си. Отие запълзя, оставяйки след себе си кървава следа, но младежът вече се беше надвесил над него.

За миг очите им се срещнаха. После Франсоа-Батист стреля отново.

Тишината, обгърнала планината, беше взривена.

Алис подскочи.

Сърцето й заби като обезумяло. Тя не разбра откъде идват изстрелите.

Взря се в мрака, там, където според нея беше паркингът. Чу как се затръшва врата на автомобил. Сега вече долови и човешки гласове, думи, които вятърът донесе.

„Какво ли прави вътре Одрик?“

Бяха далеч, тя обаче усещаше присъствието им в планината. От време на време чуваше как камъчетата по пътеката се търкалят под нозете им.

Приближи се до входа на пещерата, като се взираше трескаво, сякаш само с напън на волята можеше да накара Одрик да се появи.

„Защо не се връща?“

— Одрик! — изсъска Алис. — Идва някой. Одрик!

Нищо. Само тишина. Алис се вгледа в тъмния проход и усети как смелостта я напуска.

„Но съм длъжна да го предупредя.“

И хукна към пещерата с лабиринта.

Лос Серес

Март, 1244 година

Придвижваха се бързо въпреки раните на Сажо. Следваха течението на реката южно от Монсегюр. Не носеха багаж и спираха само за да напоят конете. Разбиваха леда с мечовете.

Гилем знаеше малко за миналото на Сажо. Беше чувал, че е пренасял съобщения от съвършените до отдалечените села в Пиренеите и е доставял сведения на размирните бунтовници. Беше ясно, че по-младият мъж познава всяка проходима долина и хребет, всяка пътека, скрита в гората, клисурите и равнините.