Джонатан Келерман - Импулсивно

— Каза ли на Уил? — попитах аз.

— Тогава не, по никакъв начин, беше много… съкрушително. Бяхме в сесия. Уил беше в депресия през цялото време, ползваше записките ми, преписваше на изпита по английски. Много беше зле. И да, депресията започна след Тоан, веднага след това, трябваше да направя връзка, но…

— Накрая си разказал на Уил какво се е случило с тебе.

— Да. — Той поклати глава. — И двамата бяхме смазани. Уил не се примири. Аз се примирих. Той преписваше от мене на изпитите и стана порядъчен човек. — Вдигна ръце над главата си. — А ето ме мене.

— Виж сега, Брадли — рече Майло. — Ти си добър човек.

— Да бе, светец съм.

— Какво стана с Тоан?

— Какво стана ли? Тръгна със Зинт и не се върна. Качи се в буса на Зинт и бусът потегли. Което беше различно от друг път, обикновено Зинт паркираше на някоя тиха улица и правеше купона на място. Бусът беше домът му — вътре имаше всякакви домакински неща. Храна, пиене, книги, игри, всякакви боклуци.

— А този ден Зинт е изневерил на стила си и е потеглил, така ли?

— Не ме питайте къде е отишъл, задавам си този въпрос от шестнайсет години.

Мезонет скочи, обиколи стаята, заби глава в един ъгъл и остана така известно време. Когато се върна при масата, отпусна глава и затвори очи.

Устните му се раздвижиха. След малко от тях излезе звук.

— Първия път.

— Първия път, когато Тоан се е качил в буса ли? — попитах аз.

Кимване, главата му се отърка в масата.

— Тоан не му вярваше. Тоан беше по-умен от нас. Но този ден…

Стисна здраво очи.

— Боже, толкова е… — Той замахна с ръка над бузата си.

Майло го докосна по рамото.

— Правилно постъпваш.

Мезонет се изправи в стола си и се загледа някъде далеч напред. Хлътналите му бузи потреперваха. Очите му бяха зачервени и влажни.

— Тоан се качи, защото ние му казахме, че е готино. Зинт ни плати петдесет кинта да убедим Тоан, че е готино. Уил не искаше да си признае какво се е случило с него, аз също. Казахме на Тоан, че е готино да се качи, той го направи, а ние никога повече не го видяхме и сега никой няма да ми прости.

Хауърд Зинт, диабетик, туберкулозен, ХИВ позитивен, сключи сделка от болничното легло в лечебницата на затвора. Два допълнителни шоколадови десерта на месец и без допълнителна присъда.

Разказа историята свързано, без емоции.

Антоан Бевърли се съпротивлявал на домогванията на Зинт, опитал се да избяга от буса. Зинт го ударил през лицето, главата на Антоан отхвръкнала назад и се блъснала в ръба на миниатюрната ротативка, която Зинт току-що бил купил.

Зинт подкарал към пустеещите земи на север от нефтените полета Ла Сиенега и заровил момчето в една дюна, някъде в източния край на днешния почивен комплекс Кенет Хан.

Шестнайсет години по-късно той нарисува карта.

Строителството беше променило пейзажа и ни отне известно време, докато намерим мястото.

Кости.

Аутопсията не показа сериозна травма на главата, но разкри многобройни порезни белези по ребрата на Антоан.

Даже в затвора Зинт беше опитал поредната оневиняваща го лъжа.

Обсъждаше се разваляне на сделката и подвеждането му под отговорност за убийство.

Шарна и Гордън Бевърли казаха:

— Само ни дайте Антоан и ни оставете на мира.

Погребението беше в една красива есенна утрин. Над двеста приятели, роднини, доброжелатели, обичайната доза политици, журналисти и „общественици“, борещи се да попаднат в кадър.

Брадли Мезонет не се виждаше никъде, нито пък Уилсън Гуд. Гуд и Андреа били отседнали в един мотел в Тарзана, прибрали кучето си ден преди да намерим Мезонет, и заминали в неизвестна посока.

— Да се надяваме, че там, където отиват, няма кейове — каза Майло.

След церемонията се наредихме да поднесем съболезнования.

Гордън Бевърли хвана ръцете ни, посегна да ни прегърне и се спря.

Шарна Бевърли вдигна воала си. Лицето й беше като изрязано от орех, очите й — ясни и сухи.

— Успяхте, лейтенант.

Хвана лицето на Майло с две ръце и го целуна по всяка от бузите. Спусна воала.

Обърна се и зачака следващия човек на опашката.

Робин работи цяла нощ и мандолината беше сглобена и лакирана шест часа преди срещата с клиента й.

Тя я загърна в зелено кадифе и я отнесе на масата в трапезарията.

— Великолепна е — казах аз.

— Току-що се обади, звучеше мрачно.

Беше се изкъпала, подсушила къдрите си с кърпа, без грим и с една кафява рокля до коленете, която не бях виждал от години.