Джонатан Келерман - Импулсивно

Питието му пристигна. Той отпи. Измърмори нещо, което не можах да разбера.

— Какво? — попитах аз.

Той остави чашата си на бара и я завъртя.

— Оказва се, че Дейл-Ник-Извратения няма топки. Буквално. Отстранени по хирургичен път, чиста работа, всичко е зараснало.

— Клиниката в Швейцария.

— Чувал съм, че там с пари всичко се купува.

— Плаща си да го кастрират — казах аз — и взима тестостерон, за да запази мъжествеността си.

— Несъмнено имаш обяснение, основаващо се на твоето образование и опит.

На екрана над нас някой правеше трийсетярдов рън за тъчдаун. Стара история, но част от пиещите в бара се развълнуваха.

— Мога да теоретизирам върху желанието за пълен контрол. Регулиране на дозата, наслаждение от измененията.

— Но?

Привлякох вниманието на бармана и посочих чашата на Майло.

Беззвучно казах:

— И на мене.

Два дни след спасяването на Фелисия и Емилио Торес извикаха Майло в кабинета на шефа, като той реши, че ще го похвалят.

Тази сутрин и двамата бяхме в патологията и аз останах с него за краткото пътуване до Паркър сентър.

На патолога беше поръчано да извърши психологическа аутопсия и той искаше професионалното ми мнение за психологическите мотиви на Ансел Брайт-Дейл, свързани със самонараняването му, хормоналните манипулации и пристрастеността към „зловещ алтруизъм“.

Изсипах куп професионален жаргон, от който всички останаха доволни.

Майло паркира на служебния паркинг на управлението и каза:

— Защо не се качиш, Негово величество сигурно ще ти се зарадва.

— Ама не си сигурен?

— Той е човек на настроенията.

— Благодаря, ще подишам малко въздух.

Той влезе в сградата, а аз тръгнах да се разхождам. Нямаше кой знае какво за разглеждане, но есенният въздух беше чист като за центъра на Ел Ей, а бездомниците по пътя ми бяха спокойни.

Половин час по-късно пак бях пред сградата на управлението, а Майло крачеше отпред.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Двайсет минути.

— Кратка среща — казах аз.

— Другите трупове, за които претендираше Къз Джаксън, се разпаднаха на прах и единственото, което спира Тексас да не опече копелето, е Антоан. — Той изпъна пръст и свъси вежди. — „Направете нещо, лейтенант.“

— И нито дума за Брайт?

— „Мръсният травестит си получи заслуженото.“

Обратно в Холивуд Хилс.

Наблюдавахме къщата на Уилсън Гуд след залез. Цяла нощ нищо, последвана от ден със същия резултат. На високата огряна от слънцето улица беше трудно да се намери подслон, но пък и Майло не хранеше големи надежди.

На втората нощ му предложих да му правя компания.

— Прекалено много свободно време ли имаш? — попита той.

— Нещо такова.

Секретарката на интернет бизнесмена се беше обадила тази сутрин, за да обяви, че шефът й „има намерение да провери поръчката“ след три дни. Робин работеше ден и нощ, за да сглоби мандолината.

— Добре ли ти е тук? — попита тя.

— Може ли да ти подавам инструментите?

— Когато си на определена вълна, всичко, което казваш, звучи като намек.

— И проблемът е…

— Абсолютно никакъв.

Паркирах кадилака в южния край на улицата на Уилсън Гуд. Достатъчно близко, за да наблюдавам отдалеч къщата и портата с електрическа мрежа, която затваряше входа. Няколко места с ниско напрежение създаваха ненужни светещи петна. По-голямата част беше тъмна.

— Къде ти е „Ред бул“-ът? — попитах аз.

— Цял ден пия кафе — отвърна Майло.

Настанихме се за дългото чакане.

Оказа се излишно — след две минути и двамата забелязахме движение зад оградата.

Мъжът беше в капан. Свит в един ъгъл, той не се подчини на командата на Майло да се покаже, наведе се ниско и опита да се смали.

Майло се дръпна настрана с ръка на пистолета. През тази седмица беше използвал оръжието си по-често, отколкото през последните няколко месеца.

— Излизай, приятел. Покажи се да те видим.

Шум от магистралата.

— Сложи си ръцете на главата и тръгни назад към звука на гласа ми. Веднага.

Далечно, кравешко мучене на клаксон на камион. Майло повтори командата по-силно.

Нищо.

— Както искаш, приятел. Така или иначе ще излезеш.

Тишина.

— Обичаш ли пожарни маркучи?

Далечно бучене.

Майло извика три патрулни коли от Холивуд и ключар. Пристигнаха петима полицаи под командването на един сержант, който огледа положението и заключи:

— Не виждам какво можем да направим.

Ключарят се появи десет минути по-късно и присви очи към оградата на разстояние от три метра.