Джонатан Келерман - Импулсивно

— Въоръжен ли е?

— Не знам.

— Какво очаквате да направя? Това е електрическа ограда и без друго не мога да направя нищо.

— Някакви идеи?

— Използвайте тактическо ядрено оръжие.

— Ей, супер, много ти благодаря.

— Няма за какво. Сега мога ли да си тръгвам?

Изминаха още пет минути, през които не се случи нищо, преди Майло да извика:

— Готов ли си да се покатериш, приятел?

Без отговор.

— Приятел, ще те пипнем по един или друг начин.

— Може да е глух — каза сержантът. — Миналата година в централния участък им се случи един глух, застреляха го и имаха големи проблеми.

Майло продължи монолога си. Редуваше увещанията със заплахи.

Щом каза: „Добре, пускайте сълзотворния газ“, иззад портата се чу глас: „Излизам“.

Една фигура пристъпи към центъра на ограденото пространство. Луната освети половината му лице.

Слаб, изпит чернокож. Рошава коса, сплъстена брада, провиснали дрехи.

— Ръцете на главата.

Чифт мършави ръце се вдигнаха веднага.

— Обърни се и тръгни към мене. Гърбът ти да опре в оградата.

— Знам какво се прави — каза мъжът.

Майло закачи и двете му ръце с белезници за телената мрежа.

— Мислех, че искате да се махна оттук, полицай. Изкатерих се вътре, можех да се изкатеря и навън.

Майло се обърна към сержанта.

— Тук някъде трябва да има пулт за управление, близо до моторчето. Има ли някой във форма?

— Има ли някой Тарзан? — попита сержантът.

Една ниска, набита полицайка каза:

— Тренирах гимнастика навремето.

— Давай, полицай Кайли.

След няколко неуспешни опита Кайли стъпи в мрежата. След миг успя да се изкатери.

— Ето го, точно до таблото.

Майло каза на окования мъж:

— Слушай внимателно, сега портата ще се отвори, движи се с нея, не се плаши.

— Никога не се плаша — отговори мъжът.

— Самоуверен си.

— Да, така е.

Откачен от вратата и закопчан отново, мъжът гледаше някъде в пространството.

Майло пусна униформените да си ходят, а него сложи да седне на бордюра.

— Най-накрая да се запознаем, Брадли.

Брадли Мезонет наведе глава.

— Дошъл си да видиш стария си приятел Уил? Доста интересен начин си избрал.

— Познавате ли ме? — попита Мезонет. — Щото аз не ви познавам.

— Търсехме ви, сър.

Любезното обръщение сепна Мезонет. Той се усмихна.

— Успях да ви се изплъзна за известно време.

— Поздравления. Дайте сега да поговорим.

— Как го правехте? — попита Мезонет. — Търсенето имам предвид. Какви методи използвахте? Изобщо не съм се крил, живеех си спокойно на Четвърта улица.

— В палатковия град ли?

Мезонет се усмихна с изгнилите си зъби.

— Наричаме го Тротоарното предградие. Непрекъснато влизам и излизам оттам, трябвало е само да попитате. Ако бяхте размахали малко повече боклук, някой наркоман щеше да ме продаде.

Говореше меко и ясно. Дрехите му бяха дрипави, но по телефона би звучал като фин човек.

— Наблюдаващият ви офицер има ли изобщо представа, че сте се оказали тук?

Брадли Мезонет се засмя.

— Тези хора ли? Изобщо не съм говорил с тях.

Отведохме Мезонет в холивудския участък.

— Какви са обвиненията? — попита той.

— Веднага се сещам за проникване в чужда собственост, опит за кражба, съпротива при арест — каза Майло. — Дайте ми малко време и ще се сетя за още.

— Дребна работа. Ще се справя.

— Няма да е необходимо, ако говорите с нас.

— Толкова просто, а?

— Защо не?

— Никога не става така.

Мезонет се озова в същата стая, която Таша беше маркирала с цветен букет от парфюм и лосиони. Той излъчваше прокисналата миризма на некъпано, с която беше изпълнил кадилака по пътя насам.

Подуши и се намръщи, сякаш за пръв път си даваше сметка за собствения си аромат.

Майло му предложи нещо за пиене.

— За мен пържола — каза Мезонет. — Филе миньон, средно изпечено вътре, загоряло отвън, с малко пържен лук. За начало салата цезар с допълнителен дресинг. Червено вино. Предпочитам калифорнийско пред френско — пино ноар.

— Ако ни сътрудничиш, Брадли, ще има и хайвер.

— Не го понасям. Има вкус на кофти женска.

— Често ли отказваш и двете?

Мезонет се усмихна.

— Защо се опитваше да проникнеш в имота на Уилсън Гуд?

— Никъде не съм прониквал.

На ярката светлина кожата на Мезонет беше жълтеникава, на белези и петна. Очите му бяха възпалени. На трийсет и една години изглеждаше на възрастта на баща си. Грубите татуировки по ръцете му не можеха да скрият изтормозените му вени и петната от убождания.