Джефри Дивър - Невидимия

Аусонио прелисти разпечатката, която държеше, и обяви:

— Миналия месец Ерик Уиър е поръчал чифт белезници по пощата от „Риджуей антик уепънс“ в Сиатъл.

— Адрес? — попита Райм.

— Пощенска кутия в Денвър. Проверихме, но периодът за наем е изтекъл. Няма друга информация.

— Начин на плащане? — поинтересува се Сакс.

— В брой — отговориха едновременно Аусонио и Райм, който добави: — Не можем да очакваме от него такива глупави грешки. Не. Това е задънена улица. Но поне имаме потвърждение, че е нашият човек.

Райм благодари на полицайките и Сакс ги изпрати.

Телефонът отново иззвъня. Кодът и номерът изглеждаха познати на Райм, но той не се досещаше на кого са.

— Команда, вдигни телефона… Ало?

— Тук е лейтенант Дансинг от щатската полиция. Търся детектив Роланд Бел. Дадоха ми този номер като временен команден пункт.

— Здравей, Харв — обади се Бел и се приближи до микрофона. — Ето ме. — Добави по-тихо към Райм: — Това е връзката ни по случая „Констабъл“ в Кантон фолс.

Дансинг продължи:

— Получихме уликите, които ни изпратихте. Криминалистите ни ги преглеждат. Пратихме двама детективи да разговарят с жената на Суенсън, онзи свещеник, когото сте заловили снощи. Тя не даде много информация и момчетата не са намерили нищо в дома им, което да свърже отеца с Констабъл или Патриотичния съюз.

— Нищо ли? — въздъхна Бел. — Лошо. Надявах се да не е толкова предпазлив.

— Може би „патриотите“ са ни изпреварили и са почистили.

— Не е много вероятно. В този случай май нямаме много късмет. Добре, продължавай, Харв. Благодаря.

— Ако излезе нещо, ще те уведомим, Роланд.

Връзката прекъсна.

— Случаят с Констабъл е не по-малко заплетен от този — отбеляза детективът и кимна към дъската.

На вратата отново се потропа.

Кара влезе с голяма чаша кафе.

Изглеждаше уморена и мрачна, много повече, отколкото се полага на човек, ненавършил трийсет. Господин Балзак очевидно не беше пропуснал да я накаже за помощта ѝ при разследването.

Селито тъкмо описваше някакъв нов начин за отслабване, когато телефонът отново иззвъня.

— Линкълн? — прозвуча мъжки глас от високоговорителчето. — Тук е Бединг. Мислим, че стеснихме кръга около три хотела. Забавихме се толкова, защото…

— Много хотели използват такива карти — прекъсна го Сол.

— Да не говорим за местата, даващи стаи на час, но това е друга история.

— Наложи се да проверим всички. Както и да е, ето какво открихме. Вероятно е или „Челси лодж“, или „Бекман“, или…

— „Ланам армс“.

— Да. Само те използват Модел-42 с такъв цвят. Сега сме в „Бекман“. На Трийсет и четвърта и Пето. След малко започваме да пробваме.

— Какво ще пробвате? — попита Райм.

— Ами само една врата в хотела може да прочете картата. Апаратът на рецепцията, който вкарва кодовете в празните карти, не може да разчете вече въведения номер на стаята.

— Защо? Това е глупаво.

— На никого не му трябва да го знае.

— Освен на нас, разбира се. Затова ще се наложи да ходим от врата на врата и да ги пробваме.

— Проклятие — изръмжа Райм.

— И ние сме на това мнение — отбеляза един от детективите.

— Добре, имате ли нужда от подкрепления? — попита Селито.

— Не. Няма начин.

— Да ви питам нещо, господа — намеси се Бел.

— Здрасти, Роланд.

— Познахме те по акцента.

— Казахте „Ланам армс“. Къде е това?

— На Източна Седемдесет и пета. Близо до „Лекс“.

— Името ми е познато, но не се сещам откъде.

— Той е следващият в списъка.

— След „Бекман“.

— С шестстотин осемдесет и двете му стаи. По-добре да се захващаме за работа.

Близнаците се заеха със задачата си.

Компютърът на Купър изпиука, той отвори новополучилия се имейл и обяви:

— От лабораторията на ФБР във Вашингтон… Докладът за металните стружки. Неравностите показват, че може да са от часовников механизъм.

— И със сигурност не от часовник — добави Райм.

— Откъде знаеш? — попита Бел.

— Трябва да е от детонатор — заяви сериозно Сакс.

— Точно това исках да кажа и аз — потвърди Райм.

— Запалителна бомба? — попита Купър и кимна към кърпичката, оставена като „сувенир“ от Уиър предната нощ.

— Вероятно.

— Има бензин и е вманиачен на тема огън. Сигурно ще изгори следващата си жертва. Също както е станало с него.

„Пожарът го е «убил», унищожил е старата му личност. С убийствата той се успокоява, забравя тревогата и гнева…“

Райм забеляза, че наближава 12. Скоро щеше да е следобед… На следващата жертва не ѝ оставаше много време. Но кога щеше да е нападението? В 12 или 16 часа? По врата му преминаха тръпки на раздразнение и изчезнаха в безчувственото му тяло. Трябваше да действат. Трябваше да открият къде ще е следващият удар на Уиър. Имаха съвсем малко време.