Карин Слотър - Красиви момичета

Тя най-накрая погледна към съпруга си. Устата ѝ се отвори, ала само за да си поеме въздух. Очите ѝ сновяха напред-назад, сякаш не можеше да разбере какво стои пред нея.

Някогашния Пол ли виждаше в този момент, неуверения студент, който отчаяно копнееше да го обича? Или мъжа, снимал онези филми? Мъжа, дето двайсет и четири години бе пазил мрачната тайна, която не даваше мира на семейството ѝ?

Пол протегна ръка към Клеър.

— Моля те. Умирам. Извикай линейка. Моля те.

За кой ли път тя поклати глава, но Лидия усещаше, че решителността ѝ се пропуква.

Пол също го забеляза.

— Моля те — отрони.

Бавно, неохотно, Клеър коленичи до него. Пусна оръжието на тревата. Положи ръка върху неговата. Помогна му да притисне раната, помогна му да остане жив.

Той се закашля. Плюеше кръв. Стегна хватката си върху разкъсания врат.

— Обичам те. Не искам да го забравяш, винаги ще те обичам.

Клеър възпря един хлип. Погали го по бузата. Отметна косата от очите му. Дари го с тъжна усмивка и изрече:

— Тъп задник. Знам, че си хвърлил Джулия в кладенеца.

Лидия щеше да пропусне шокираното изражение на Пол, ако не се бе вторачила в лицето му. Физиономията му бързо доби доволен вид.

— Господи, винаги си била толкова умна.

— Бях, нали? — Все още беше надвесена над него. Лидия си помисли, че ще го целуне, но вместо това тя отлепи ръката му от раната. Той се опита да се възпротиви, ала Клеър стискаше здраво дланта му. Блъсна го отново по гръб. Силата му се бе стопила. Не можеше да спре кръвта. Не можеше да спре Клеър. Тя го яхна. Стегна като в менгеме двете му китки. Не отделяше очи от неговите, изпиваше всяка промяна, която прекосеше лицето му — изумлението, страха, отчаянието. Сърцето му биеше неистово. Всеки удар изкарваше навън нова доза прясна артериална кръв. Клеър не отмести поглед, когато устата му зина или когато дъждът закапа в гърлото му. Не отмести поглед и когато струите кръв се превърнаха в постоянен поток. Когато ръцете му се отпуснаха. Когато мускулите му отказаха. Когато тялото му стихна. Дори когато единственото доказателство, че е още жив, беше тежкото хриптене и розовите мехури между устните му, Клеър не се извърна.

— Виждам те — каза му тя. — Виждам те кой си.

Лидия стоеше онемяла. Не можеше да повярва какво се случва пред очите ѝ. Какво бе позволила да стори сестра ѝ. Никога не ще успееха да се възстановят от това. Нямаше начин Клеър да го превъзмогне.

— Хайде — подкани я тя. Изправи се. Избърса кървавите си ръце в дънките, сякаш тъкмо идваше от градината.

Лидия още не бе в състояние да помръдне. Погледна към Пол. Вече не излизаха мехури. Видя пламъците от къщата да се отразяват в изцъклено черното на ирисите му.

Една капка дъжд уцели очната му ябълка. Той не премига.

— Лиди.

Тя се обърна. Клеър беше в задния двор. Дъждът се бе усилил. Явно сестра ѝ не забелязваше това. Риташе тревата, проправяше си път през избуялата растителност.

— Хайде — провикна се. — Ела да ми помогнеш.

Някак си Лидия успя да се вземе в ръце. Все още беше в шок. Това бе единствената причина болката да не я възпре. Насили се да пристъпи, после пак и пак. Попита Клеър:

— Какво правиш?

— Тук има кладенец! — Сестра ѝ трябваше да повиши глас, за да я чуе през шума от дъжда. Риташе тревата с боси крака и заравняваше широки кръгове. — Според информацията за платените сметки, къщата е черпила вода от градския водопровод. — Тя едва сдържаше вълнението си. Говореше задъхано и с плам като едно време, когато ѝ разправяше за лошите момичета в училище. — Нарисувах картина за Пол. Преди години. От една снимка на задния двор. Показа ми я още в началото на връзката ни и ми рече, че обожавал гледката, понеже това бил домът на родителите му, в който израснал, а на снимката имаше хамбар, Лиди. Голям, страховит хамбар и точно до него — кладенец с покрив. Отне ми часове да пресъздам цветовете, не, бяха ми нужни дни, седмици. Как можах да забравя шибания кладенец?

Лидия смачка високата трева пред себе си. Искаше ѝ се да повярва на сестра си. Копнееше да ѝ повярва. Можеше ли да е толкова просто? Можеше ли Джулия наистина да е тук?

— Знам, че съм права. — Клеър удряше с крак земята под люлката. — Пол е запазил всичко в къщата, както е било някога. Всичко. Защо ще му е тогава да събаря хамбара, освен за да потули доказателствата? И защо ще покрива кладенеца, ако няма нещо в него? Видя изражението му, когато споменах за кладенеца. Трябва да е тук, Пепър. Джулия трябва да е вътре.